Ридли Пиърсън - Изкуството на заблудата

Нейтан каза:

— Срещата ни приключи. Трябва да се връщам.

Джон усети, че облекчението отпусна мускулите му и че отново можеше да се движи. През последните няколко секунди бе седял като вкаменен на седалката си.

— Ще се справим с това, Нейт. И то без особени затруднения.

— Просто запомни какво ти казах: направи ми услуга и аз ще ти я върна. Но ако се опиташ да ме измамиш, паметта ми ще отиде на кино.

— Ясно. — Ламоя успя да отвори вратата и да се добере до сигурността на тротоара. Пръстите му напипаха касетофона, който издуваше джоба на сакото му.

— Мога да те закарам до управлението, на път ми е.

— Не е необходимо.

— Както искаш.

Сержантът затвори вратата. Когато Прейър се вля в трафика, левият му палец изключи касетофона. Валеше. Но като всеки друг в този град, Джон не забеляза това.

Двадесет и няколко минути по-късно Ламоя, който бе тръгнал по най-прекия път обратно към Обществена безопасност и се бе задъхал от бързането си надолу по хълма, потропа по отворената врата на Матюс, очаквайки да завари психоложката, седнала зад бюрото й. Колкото и да бе иронично, Дафни разбираше Прейър по-добре от всеки друг и щеше да полудее, когато чуеше записа на касетата. Раменете на сержанта увиснаха разочаровано и той отиде в стаята на секретарките.

— Матюс да не би да е на някаква среща? Къде мога да я открия?

— В почивка е — отговори му най-близката секретарка, като погледна към графика на стената.

— Какво казваш? — попита той със значително по-висок глас.

— Взе си „свободно време“, сержант.

— Тя е с микрофон. Под наблюдение е — каза Ламоя, въпреки че не беше съвсем сигурен. Не искаше Дафни да се разхожда незащитена по улиците.

Раздразнената секретарка отвърна:

— Тогава какъв е проблемът да я намерите? — Тя промърмори нещо под носа си за това, че той все пак е детектив и жената до нея се ухили на коментара.

Сержантът каза твърдо:

— Обади се тук-там и я намери. Ще чакам на мобилния си телефон. — Той тръгна към асансьора, но го пренебрегна и хукна надолу по стълбите. Когато стигна на петия етаж, номерът на мобилния й телефон вече звънеше в ухото му. Свърза се с гласовата й поща. Защо не отговаряше?

Ламоя се обади от кабинета си на диспечера на отдел „Специални операции“. Там не бяха чували Матюс да е напускала сградата.

— Провери ли дамската тоалетна? — попита диспечерът.

Сержантът измърмори нещо на мъжа, неспособен да говори разбираемо. Тя не беше в тоалетната — беше сигурен в това. Нещо или някой я бяха накарали да излезе от сградата и той трябваше на всяка цена да разбере какво става. Обади се на Болд, пусна съобщение на пейджъра на дежурните детективи да му се обадят. Позвъни в лабораторията, в кабинета на съдебния лекар. На всеки, за когото се сети.

Джон бе плувнал в студена пот. Очите му смъдяха, дланите му бяха влажни.

Какво му ставаше, по дяволите?

В добавка към червеното листче със записаното обаждане по телефона, чието донасяне прекъсна в неподходящ момент разпита на Вандърхорст, Матюс откри, че имаше съобщение и по гласовата поща на мобилния си телефон. „Госпожица Матюс? — Чуруликащият глас на Маргарет бе достатъчен да я накара да се почувства зле. — Аз… Аз сериозно загазих. Наистина сериозно. Казахте да се обадя. Така че… така че се обаждам. “ Никакъв адрес, никакъв телефонен номер. Дафни порови в джоба на дънките си и измъкна сгънатото листче. „Слава богу!“ — помисли си, доволна, че го бе запазила.

На него също липсваше адрес, беше отбелязано само „над «Пицария Марио»“. Психоложката извади телефонния указател и запрелиства жълтите страници. Никога не бе одобрявала идеята на Маргарет да се настани на това място. Покрив над главата бе едно нещо, но с бебето, което носеше, тя се нуждаеше от предродилни грижи, солидно хранене и лекарски прегледи. Подслон над заведение за пици? Какво представляваше то — публичен дом, сексшоп, свърталище на наркомани? Най-накрая го откри на белите страници: „Пицария Марио“. Време бе да тръгва. Почувства се ужасно, че бе изгубила връзка с Маргарет, но най-вече, че не е била на нейно разположение през последния един час. При тези момичета всяка минута бе от значение. На улицата животът можеше да се промени за секунди.

— Вземам си „свободно време“ — информира тя цивилната администраторка, която отговаряше за седмия етаж. Изразът означаваше, че за нисшия персонал тази пауза трябваше да се приспадне от работното време, а за чиновете от лейтенант нагоре — просто, че няма да бъдат в кабинетите си и на позвъняванията ще отговарят телефонните им секретари. Администраторката плъзна маркера „присъствие/отсъствие“ на стенното табло и продължи да печата на машината си.