Барбара Виктор - Игра на смърт

Гласът му прозвуча като глас на командир, който за миг е бил обзет от съжаление и емоционална привързаност към армията си.

— Най-напред, ти си съвсем права, Лекси — започна Реми. — Аз те излъгах, но засега нека оставим нещата както са, защото по този начин всичко става по-просто и за двама ни.

Тя изля нелогичния си гняв върху самата себе си, за пръв път откакто бе слязла от асансьора в хотела и бе попаднала в тази невъобразима клопка. В този миг беше готова да упражни и насилие.

— По-просто е за теб — каза тя, запазвайки, доколкото можеше, достойнството си. — Така че защо не се придържаш към това да обясниш как се готвиш да ми помогнеш да се махна от теб и от твоите прекрасни приятелчета. — Тя си пое дъх. — Тези ние, за които постоянно повтаряш. А между другото — добави тя, набирайки сила, — откъде мога да знам дали ти не си съучастник на Дерик?

Поразително, помисли си Реми. Откъде можеше да знае? А тъй като той не беше съучастник на журналиста, тогава кой му бе съучастник? В момента обаче имаше други неща, които искаше да обсъди с нея. Гласът на Реми звучеше бавно и обмислено, когато започна да разнищва историята на Андреас, болестта му, атентаторката и бебето, както и всички други подробности за това как животът й е в опасност, а Крисчън изложен на риск да бъде отвлечен и използван за спасяване на живота на биологическия си баща. Той стигна до там, че обясни как тя, Александра Рейн, играе централна роля за евентуалното залавяне на саудитския арабин. Накрая й разказа и за клиниката в Монтрьо и как и Андреас, и покойният й съпруг са били лекувани от един и същ прочут лекар.

— Сега виждаш ли какво имах предвид, когато говорих за многобройните съвпадения — заключи той.

Очите й се разтвориха широко от страх.

— Не съм знаела това — каза тя и гласът й секна. Ала сега вече не я интересуваше дали той й вярва или не. Изпитваше ужас, бе изтощена, а мислите й препускаха в милион различни посоки. Когато най-сетне заговори, в гласа й се усещаше примирение със съдбата, а тялото й бе напълно неподвижно. — Ти изобщо не си имал намерение да ни оставиш да се върнем в Ню Йорк, нали? — попита тихо тя.

Реми вдигна с усилие поглед към нея.

— Не, нямах — призна той. — Не, засега.

Тя внезапно бе изгубила представа за сигурност, за утеха, за това, че си е намерила импровизиран спасител. Този човек беше крадец от световна класа. Той беше откраднал и последната капчица надежда, която тя се бе заставила да съхрани. Макар и да разбираше, вероятно по-зле, отколкото би й се искало, тя все пак бе започнала и да осъзнава точно каква игра играеше той и защо. Това, което я смущаваше точно сега, беше, че на някакво дълбоко и недостъпно ниво продължаваше да му вярва и, което бе по-лошо, го желаеше повече, отколкото бе желала, когото и да било другиго. Тя обаче се възпираше, блуждаейки ту насам, ту натам за няколко безкрайни секунди, като внимаваше за начина си на изразяване и за мимиките си и упражняваше контрол над думите си, преди да ги изрече, за да не допусне никакво моментно невнимание. Запазвайки цялото си останало достойнство, тя го попита:

— Как можеш да се гледаш в огледалото?

Той не отклони очи от втренчения й поглед, но и не каза нищо. Тя имаше чувството, че все едно говори на някой сфинкс.

— Аз мога да разбера, че ме използваш, мен, една крадла и лъжкиня, една жена, която е смятала, че безнаказано ще се измъкне и просто ще може да изчезне с бебето — продължи тирадата си тя. — Аз разбирам как можеш да обясниш това, че ме излагаш на опасност, но кажи ми как се чувстваш, когато излагаш на риск и един невинен детски живот?

Това беше рискован ход, но Реми го предприе и пак й повтори мисълта си.

— Аз съм твоят най-добър залог — повтори той, като погледна към ръцете си и след това погледът му изгори очите й. — Без мен, ти и Крисчън, нямате никакви изгледи за успех. Помисли си само. На кого би се доверила по-скоро — осмели се да попита той, — на Дерик или на мен?

Когато той я погледна, тя я усети. Не можеше да се сгреши тази негова възпирана сексуалност, която най-сетне разруши непроницаемата му фасада. Значи тя все пак не грешеше. Не каза нищо, ала въпреки това почувства, че той наистина бе единственият човек на земята, който знаеше отговорите и притежаваше опита и нужната подготовка, за да й предложи сигурен и осъществим начин да излезе от тази ужасна ситуация. И все пак някаква частица съмнение или може би упорство надделяха, когато тя най-сетне заговори.