Барбара Виктор - Игра на смърт

— Това ли е всичко? — попита тя с нотка на паника в гласа. — Няма ли да ми кажеш какво трябва да направя, за да те махна от живота си, за да мога да се махна оттук?

Той остави банкнота от десет евро на масата и се изправи.

— Мисля, че ще можем да завършим разговора си в онази малка градинка зад ъгъла. Помниш ли колко приятно беше миналия път, когато бяхме там? Нали нямаш нищо против да се поразходим?

Той е луд, помисли си тя, един напълно побъркан човек, който очевидно нанася своя удар под яркото утрешно слънце, като използва най-опасното оръжие — безупречно фалшифицирано свидетелство за раждане, за да всели у нея страх от Бога.

— А ако имам? — попита тя, като движеше устата си с овладян гняв.

— Тогава ще те пренеса до там — каза той с красива усмивка.

Тя се изправи и го изгледа за миг с невярващи очи, след което отклони поглед. Имаше пълна готовност да изстреля един милион оскърбления, но реши да ги задържи в бойна готовност и да го изслуша. В един миг на безразсъдство си представи как се опитва да разкъса джоба му, грабва документа и веднага побягва.

Двамата тръгнаха към градинката. Той я държеше здраво за ръка и за случайния наблюдател двамата изглеждаха като всички останали привлекателни двойки, които се разхождаха в ясната и слънчева парижка утрин, като единственото, което ги интересува, е колко са влюбени и колко им е приятно да бъдат в най-красивия град на света, докато страстта им не ги завладееше и те не изтичваха обратно в хотела си, за да се любят лудо, преди да отидат да се насладят на вечеря в петзвезден ресторант с бутилка прекрасно вино.

Когато влязоха през портата, която водеше към малката градинка недалече от нейния хотел, той ускори крачка и тя някак си осъзна, че я води към същото място, където бяха седели миналия път, когато бяха заедно там. Крисчън сега не беше пристегнат към гърдите й, но ето че те се намериха на същата пейка. Ръката й още беше здраво стисната от неговата.

Гласът му внезапно се промени — от обвиняващ в съзаклятнически.

— Лекси — тихо каза той, — аз не съм твой враг. Всъщност, аз съм единственият човек, който може да ти помогне да получиш това, което искаш, без да рискуваш живота си. — Той помълча и я погледна, отмятайки кичура коса от челото й. — Или живота на Крисчън.

Тя не помръдна. Това беше мач бол, точката, с която се печелеше мача, а тя още не беше прехвърлила топката през мрежата.

— Трябва единствено да ме слушаш и да правиш всичко, което ти казвам.

Вълна от негодувание се надигна в нея и веднага прерасна в гняв.

— Ти напълно си се побъркал — рече тя през стиснатите си зъби. — Ами ако започна да пищя, ако избягам или ако отида в полицията или в посолството?

— И какво ще им кажеш, че си откраднала едно бебе по време на атентата от самата атентаторка, а сега някакъв непознат не те оставя на мира и ти предлага фалшифицирано свидетелство за раждане? — Той поклати глава. — О, и защо по дяволите, би направила това?

Тя замълча потресена и усети как сълзите й се ронят.

— Защо не изслушаш това, което трябва да ти кажа, и тогава — продължи Реми, — ако продължаваш да мислиш, че съм се побъркал или че се опитвам да ти навредя… — Той сви рамене. — Прави какаото искаш. Няма да те спра. — Той помълча. — Щеше ли да има значение за теб, ако ти бях казал, че вярвам, че си невинна?

Лекси обаче не се хвана на тази уловка.

— Кой, по дяволите, си ти да казваш кой е невинен и кой е виновен? — настойчиво попита тя.

— Да не би да искаш да е точно обратното? — Тя нямаше представа колко безпощаден можеше да бъде той. За него това бе детска игра. — Престани да спориш с мен, Лекси, и ме изслушай.

Мълчанието й означаваше готовност да отстъпи. Нямаше избор. Беше достатъчно умна, за да разбере това.

Що се отнася до него, той разбра, че може изцяло да разчита на пълното й внимание. След като обеща на Стария, че ще приеме всичките му искания, стига тя и бебето да бъдат в безопасност, той отдели много часове да изготви този план. При обичайни обстоятелства, ако проклетата бомба не беше избухнала във „Фуке“, цялата тази история можеше да свърши по-различно. Обстоятелствата обаче не бяха обичайни и той бе взел решение да се върне към работата си, преди тази жена да бе оградила незаличимо местенце в сърцето му. Що се отнася до плана, Стария бе приел да му даде две седмици време и нито ден повече, за да свърши цялата работа. Това беше хазарт и Реми го знаеше. Ако не успееше да изпълни задачата, Лекси, Крисчън, а сега вече и Сорша, щяха да станат пасив, когато Стария вдигнеше диригентската палка и поемеше оркестъра. Едно нещо бе ясно. За разлика от Реми той нямаше да постави тяхното благополучие в началото на своя списък по важност. А сега се бе появила и още една променлива величина в уравнението. Дерик Ландън.