Барбара Виктор - Игра на смърт

— Честно казано, на никого от вас двамата — отвърна тя. — А какво ще стане, ако аз просто упражня възможността, която така галантно ми предложихте, когато започнахме този разговор? — продължи тя, в гласа й прозвуча нескрит сарказъм. — Какво ще стане, ако просто стана и си тръгна? Да си пробвам късмета? Какво ще стане, ако ти заявя, че не се боя? Какво ще стане, ако ти кажа, че изобщо не ми пука от онези другите изверги? — Тя едва си поемаше дъх. — Какво ще стане, ако ти кажа, че смятам, че ти лъжеш? Какво ще стане, ако ти заявя, че и ти си такъв изрод, който иска пари или… — Тя помълча, колебаейки се дали да каже това, в което фактически бе вярвала през цялото време, или най-малкото, в което се бе самоубедила да повярва, преди да научи истинските му мотиви. — Ти може би просто искаш да преспиш с мен — каза тя, демонстрирайки грубоватост, която не можеше да разпознае като своя. Но беше набрала инерция, бе се устремила напред и не можеше да се спре. — Какво би станало, ако кажа да? И после? Щеше ли да ми дадеш това свидетелство за раждане и да станем квит?

Почувства се неловко. Усети, че се изчервява. Знаеше, без да го поглежда, че не му е никак забавно, макар че съзнаваше и че той разбира отчаянието й да се предлага по такъв начин на един напълно непознат човек. С едната си ръка той леко обърна лицето й, за да я застави да го погледне в очите. Тя усети как по страните й се търколиха сълзи.

— Не е толкова лесно, Лекси — рече той сдържано и избърса с един пръст капчиците сълзи. — Нека ти обясня и останалото.

През целия си живот тя не се бе чувствала толкова съсипана и толкова уязвима.

— Имам ли някакъв избор? — Гласът й секна.

Той безстрастно я запозна с всички най-големи подробности. Щяха да вземат Сорша и Крисчън и да заминат с кола за Монтрьо. След като се настанят там, тя, майка й и бебето ще бъдат поставени под охраната на двама от неговите хора, които щяха да се погрижат те да разполагат с всичко необходимо, за да си спестят колкото се може повече травми и неудобства при тези обстоятелства. В очите на околните двамата служители щяха да изглеждат като прислуга, която се грижи за приятното им прекарване там, докато станеше време да напуснат къщата и да се приберат в Щатите.

Тя започна да трепери — не само ръцете й, но и цялото й тяло.

— И ти ще се погрижиш за това Али Карим и неговото малко семейство да разберат коя съм аз и това, че съм там, така ли? — Всичко беше ясно. — Ще ме използваш като примамка, ще ме използваш, за да се добереш до тези копелета, дори това да означава те да ни избият всичките, а Крисчън да бъде използван като пушечно месо за медицински цели.

Реми я остави да говори екзалтирано. Той нямаше никакво намерение да й обяснява, че рискът става много по-малък, ако той, а не Стария или журналистът я използваха като примамка.

— Ти си копеле — направо изплю думите тя. — Нямаш ли съвест?

Той се застави да запази самообладание.

— Нямам, когато става дума за Али Карим и неговата банда главорези.

Нейната реакция бе нелепа, но тя разбираше, че ако се концентрира върху цялата чудовищност на ситуацията, щеше да осъзнае, че никога не би могла да я преживее.

— Аз нямам снимки за паспорт и дори не съм си насрочила среща в посолството — рече тя.

Той отговори съвсем делово, сякаш грижите й бяха оправдани и уместни.

— Когато си тръгнем от тук, ще отидем в едно фотоателие недалече от посолството. Там ще ти направят снимките за двадесет минути. А що се отнася до срещата, тя вече е насрочена от твое име. Ще отидеш там по обяд. — Реми погледна часовника си. — След малко по-малко от един час. — Той видя, че тя е изтощена, че почти никаква борбеност не й е останала и че само мрачно осъзнава, че е изгубила играта.

— Ти не си търговец на картини. Това всичко е било лъжа, както и останалите лъжи — заяви тя, изричайки думите с нескрито презрение.

Когато той отговори, тя за пръв път долови в гласа му нотка на самоотбрана.

— Това какъв съм в този момент е без значение.

— Ти си шпионин. — Тя изрече думите почти шепнешком.

— Дали това, че се опитвам да залавям хората, които взривяват невинни жени и деца и които отвличат и обезглавяват невинни хора в Ирак, би могло да ме оправдае, че няколко пъти незначително се отклоних от истината, как мислиш?

Но тя не бе свършила с него.

— За кого работиш, Стефан — изрече с погнуса името му тя. — Кой ти плаща, за да се изявяваш като най-великия спасител на човечеството?

— Това няма значение, Лекси — тихо отговори той. — Аз върша това, което вярвам, че е правилно.