Барбара Виктор - Игра на смърт

След като Лекси тръгна, за да се срещне с Реми във фоайето на хотела, Сорша реши да се облече и да приготви и Крисчън за разходка. Нямаше смисъл да чакат Лекси да се върне в апартамента. Денят беше прекрасен. Щеше да й остави бележка. Вече беше решила, че ще купи сгъваема спортна количка, както и още дрехи и бебешка храна.

Сорша тъкмо оглеждаше внимателно съдържанието на дамската си чантичка, когато на вратата се почука. Крисчън беше в кошчето си. Без дори да си дава труд да отиде до вратата, тя предположи, че е келнерът, който сервираше по стаите, дошъл да разчисти масата за закуска. По-късно никога не можеше да си прости, че е оставила вратата отключена. Това обаче стана по-късно, доста по-късно. Тя извика на келнера да влезе и се обърна, когато чу, че бравата се заключва.

В стаята бяха влезли двама, мъж и жена, руси, млади, усмихнали и облечени в обикновени дрехи, не в хотелска униформа. Сорша обърна глава и присви очи, за да може да ги види по-ясно. Тя ги разгледа един по един, а след това и двамата заедно, като се питаше кои са и какво правят тук. Без да изчака те да проявят инициатива, тя каза:

— Мисля, че сте сбъркали стаята.

Когато не последва незабавна реакция, Сорша предположи, че е станала някаква грешка. Тя инстинктивно отиде при кошчето. Когато двамата не се помръднаха и не признаха грешката си, през главата й минаха различни мисли. Или бяха от охраната на хотела, или щяха да я ограбят. Тя запази спокойствие, решена да не проявява страх.

— Казах, че сигурно сте сбъркали стаята — повтори строго тя.

Сорша по-късно щеше да ги опише като лъчезарни. Имаха млади и бодри лица, хлапетии, на не повече от двадесет и пет години, приличаха на всички типични туристи. Ако трябваше да гадае, би казала, че са германци, макар че приветливото им държане я караше да мисли, че са шведи или датчани, не германци. Бяха облечени във всекидневни дрехи, спомняше си тя по-късно и за голям ужас на Реми, който я разпита след случилото се, не можеше да се сети за нищо специално или необичайно, освен че момичето носеше раничка, а на колана на младия мъж бе закрепен мобилен телефон. Въпреки че бе изпаднала в шоково състояние, Сорша успя да възпроизведе разменените реплики от момента, в който двамата бяха влезли в апартамента.

Момичето бе говорило с безупречен английски.

— Вие ли сте Александра Рейн? — бе попитало то.

— Лекси — бе добавил младият мъж.

Сорша се бе объркала.

— Не, аз съм майка й — бе отговорила тя.

Двамата си бяха разменили къси погледи, преди мъжът да пристъпи и без предупреждение да я обезвреди със сила. Жената беше отишла право при кошчето, бе вдигнала Крисчън и се бе запътила към вратата. Сорша вече бе схванала какво става и се бе разпищяла. Останалото бе станало бързо. Към лицето й бе притиснат парцал, напоен с етер, и тя престана да се съпротивлява и рухна на пода.

Когато се съвзе, Крисчън го нямаше.

Нужни й бяха няколко секунди да дойде на себе си, да стане от пода и да се задържи на крака. Тя се бе надигнала, подпирайки се на стола, и с несигурни крачки бе влязла в спалнята, препъвайки се бе отишла в банята, отваряше и затваряше шкафове и не спираше да плаче. Дълбоко в себе си съзнаваше, че действията й са напразни. Бяха отвлекли Крисчън. В отчаянието си, извън себе си от ужас, Сорша ясно съзнаваше, че не беше уместно да се обажда в полицията. Точно тогава забеляза кученцето, което скимтеше и трепереше от страх зад масата. Сорша ахна. Тя внимателно се приближи към животното и посегна да го вземе. Откъде бе дошло тук? На ръба на истеричен припадък и все още в шок, тя долавяше миризмата на етер, която все още оставаше върху дрехите й и косата. Наведе се и вдигна кученцето, опитвайки се да възстанови в съзнанието си случилото се в някакъв логичен ред. Щеше да ходи по магазините, масата за закуска, незаключената врата и след това мрак. Какво щеше да каже на Лекси? Как щеше да й каже какво се е случило? Тя бавно отиде до леглото, като носеше животното, и седна. Не можеше да си представи, че това е станало. Ако не бе пристигнала в Париж, това нямаше да стане. Лекси не би проявила такава небрежност. Небрежност. Това, което се бе случило, бе престъпление, но — странно, по нейна преценка погрешното й усещане за безопасност бе по-престъпно от всичко друго. Как бе могла да си помисли, че са в безопасност, само защото са отседнали в скъп хотел? Колко високомерно! Колко глупаво! Изпълнена с ужас при мисълта за неизбежното, Сорша най-сетне бе вдигнала телефона на хотела и бе набрала мобилния телефон на Лекси. Остави го да звъни многократно, а когато той се превключи на гласова поща, затвори. Цялата се тресеше.