Барбара Виктор - Игра на смърт

— Кой сте вие? — внезапно попита Сорша, несъмнено възвърнала самообладанието си.

Лекси се изправи на стола си. Когато се обърна към майка си с хладен и безучастен глас, гневът й бе насочен единствено към Реми.

— Това е мъжът, за когото ти говорих. Сещаш ли се, търговецът на картини? Само дето той изобщо не е търговец на картини! — Най-внезапно тя изглеждаше готова да се нахвърли връз него. Реми пристъпи по-близо към нея.

— Питай го как се казва, мамо — продължи Лекси с леден глас. — Ти можеш да го попиташ и каквото друго искаш, но каквото й да ти отговори, все ще е лъжа. — Тя се обърна и изгледа свирепо Реми. — Кажи й — заповяда му тя. — Разкажи й за себе си. — Усещаше как сълзите щипят в очите й.

Сорша само се кокореше, втренченият й поглед се местеше от дъщеря й към Реми и обратно към нея, Лекси остана съвършено неподвижна.

— Не разбираш ли какво става тук? — запита тя през стиснатите си зъби.

— Знам само, че той… — Тя посочи към Реми: — Той не е човекът, който отвлече Крисчън.

— Поне не е имал физическата възможност — бързо отвърна Лекси. — Той беше с мен, когато те са дошли тук, и се занимаваше с това да ме обвинява, че съм откраднала бебето по тяхно желание.

Сорша отвори уста, за да каже нещо, но никакъв звук не излезе от устните й.

Вместо това Реми бе този, който заговори. Той се опита да утеши Сорша.

— Ако успеете да убедите дъщеря си да се успокои, ще можем да започнем да правим нещо положително, за да си върнем обратно Крисчън.

— На друг ги разправяй тези — изкрещя Лекси.

Без да обръща внимание на дъщеря си, Сорша се обърна към Реми:

— Къде е Крисчън?

— Отличен въпрос, мамо — извика Лекси и стана да отиде при майка си, която продължаваше да седи на крайчеца на леглото. Кученцето беше на пода и дъвчеше едната обувка на Сорша. Лекси прегърна майка си и я притисна. — Нямаше как да не се случи — прошепна тя, притиснала устни към косата на Сорша. — Аз постъпих глупаво. — Тя тихо заплака. — Аз съм виновна. Не биваше да те оставям тук сама.

Реми пристъпи предпазливо към двете жени. Сорша несъмнено бе възвърнала самообладанието си.

— Дъщеря ви е донякъде права. Аз не съм търговец на картини. А я разпитвах за бебето, защото… — Той помълча. — Но сега няма време да влизаме в тези подробности. Обещавам ви, обаче, едно нещо. Аз съм тук, за да ви помогна. — Той изчака. — Ще ми повярвате ли и ще ми окажете ли съдействие?

Лекси отговори вместо майка си.

— Поне вече не ни досаждаш с тези приказки за търговия с картини и редки книги. Радвам се, че разбираш, че вече много добре сме проумели това. А дали аз ти вярвам на това, което казваш? Не ти вярвам.

— Мене ми се струва — прекъсна ги Сорша, по-скоро за доброто на Лекси, отколкото на него, — че ние нямаме голям избор.

Тя пусна майка си и се изправи. Обърна се към Реми, а гласът й продължаваше да звучи грубо.

— Не бих искала и за миг да си помислиш, че съм променила мнението си за теб. — Тя си пое дъх. — Ти си едно безочливо копеле, което си въобразява, че хората ще му повярват на всичко, което казва, само защото… — Тя се спря. Не бе нужно да потвърждава това, което той вече знаеше, че чарът му и красивата му външност обясняваха успехите му — поне в нейния случай.

В известен смисъл той изпита облекчение от гнева й. Накрая щеше да се почувства изтощена.

— Мисли си каквото щеш, Лекси — спокойно рече той, — но ако искаш да си върнеш Крисчън, трябва бързо да действаме.

Точно в този момент звънна мобилният му телефон. Той се извърна настрани от двете жени и каза тихо няколко думи, след което се умълча. Няколко минути слушаше, без да говори нищо и накрая затвори телефона. Седна сякаш унесен в мислите си, кръвта се бе оттеглила от лицето му. Минаха няколко минути и телефонът пак иззвъня. Той се обади и още няколко минути слуша. Когато изключи телефона, забеляза, че Лекси бе оставила майка си и бе отишла в банята. Той отиде до вратата и се спря. Лекси се бе навела над умивалника и мокреше със студена вода кърпата за баня. Тя вдигна поглед нагоре към огледалото.

— Точно както каза майка ти. Били облечени като млади туристи — тихо обясни той, като предаде точно това, което бе научил. — Човекът, който охраняваше фоайето, нямало как да разбере. На влизане носели малка кучешка колибка. — Той замълча. — Кученцето е било в нея.

Тя се обърна, очите й искряха с нови сълзи.

— Оставили са кучето и са изнесли Крисчън в кучешката колибка — заяви тя с тих и несигурен глас. Внезапно коленете й се подкосиха. Реми пристъпи напред, за да я улови. Дишането й ясно се чуваше. А имаше и друго, макар че не му се искаше да й каже цялата ужасна истина точно в този момент.