Барбара Виктор - Игра на смърт

Гласът на Реми се промени. Беше твърде късно. Стария не трябваше да го тласка натам.

— Забрави един човек.

Той реагира бавно:

— Кого?

— Дерик Ландън, онзи кучи син, който им е казал името на Лекси и къде е отседнала.

— Аз дори не знам кой е той — пак излъга Стария.

Реми потисна яростта си.

— Ти си дал на това копеле записа, като много добре си знаел, че техните хора ще видят обявата и ще се свържат с него.

— Виж какво, ти си оставил въображението си да се развихри. Да забравим това, което е станало. Сега не можем да поправим станалото. Нека работим заедно.

Знаеше. Твърде добре познаваше всички нюанси в гласа на Стария, за да не може да разбере, че лъже.

— Значи, когато го убия, той просто ще бъде още една жертва в твоята шибана война.

— За какво говориш? — ядосано попита Стария. — Имаме си достатъчно работа за вършене и не е нужно ти да действаш необмислено и да започнеш да убиваш хора.

— Искам бебето да е в безопасност, преди всичко друго да започне. Затова ми трябваха две седмици.

— Ти ме попита в началото какво ще стане с жената и бебето и аз ти отговорих, че в един идеален свят, тя ще се върне в Ню Йорк с детето. — Стария помълча. — Казах ти, освен това и че ние живеем в един свят, който съвсем не е идеален. Не мога да давам никакви гаранции. — Той помисли миг-два, преди да добави: — А между другото, не си помисляй и за миг, че много ме интересува какво ще стане с журналиста.

На лицето на Реми се появи усмивка. За съжаление Стария не можеше да я види.

— Откъде знаеш, че е журналист?

Стария явно бе обезпокоен.

— Ти ми каза — опита се да се измъкне той.

— Не, не съм казвал нищо подобно — хладно отговори Реми.

Стария въздъхна.

— Предавам се. Започнал съм да губя форма. Може би съм твърде стар за тази работа — каза той, надявайки се да събуди капка жал. — Да приемем, че сме квит. Ти излъга. Аз излъгах.

Но Реми беше много далече от това да изпитва всякаква жал.

— Искам бебето — повтори той.

— Защо искаш от мен да дам благословията си да не ми се подчиняваш?

— И двамата знаем защо.

— Тогава хич недей да ме молиш. Не искам да излагам на риск операцията.

Реми не каза нищо.

— Какво възнамеряваш да направиш? — попита най-сетне Стария.

— Защо не ме попиташ какво не възнамерявам да направя?

— И кое е то?

— Да те моля за твоята благословия.

Вратата към съседната стая беше отворена. Лекси и Сорша бяха привършили със събирането на багажа и донесоха куфарите до вратата на стаята на Лекси. Сорша взе кученцето и седна, за да чака. Реми улови Лекси за ръката и, без да каже нищо, я отведе в другата стая.

— Трябва да правиш точно това, което ти казвам — започна той.

— И кое е то?

Нямаше място вече за задръжки, за лъжи, за извъртане.

— Ти и майка ти ще се настаните в друг хотел, тук, в Париж.

— А ти?

— Аз заминавам за Швейцария.

Тя остави на лицето й да се изпише възмущение.

— Ти едва ли си вярваш, че аз ще се съглася с това, нали?

— А ти какво смяташе, че ще стане?

В гласа й нямаше никаква възбуда.

— С теб или без теб, аз заминавам за Швейцария. — Тя сви рамене. — Тъй или иначе, ти имаш нужда от мен, за да се добереш до лекаря. Няма как да проникнеш в клиниката без мен. — Тя почти се усмихваше. — Поне не и през входната врата.

Очевидно го бе обмислила и сега запрати думите си обратно към него. Не че и той не бе обмислял тази възможност. Реми бавно кимна.

— Тогава ще настаним майка ти в друг хотел.

Тя му хвърли поглед, изпълнен с нескрито нежелание да повярва.

— Това майка ми ще го реши.

Той се престори, че не обръща внимание на думите й.

— Виж какво — трескаво каза той. — Бебето е във вилата на Тоглин, разбираш ли? Което означава, че не можеш да действаш самостоятелно.

Тя инстинктивно разбра, че е оттеглил отказа си.

— Откъде знаеш?

— Ще ти обясня по-късно. Но е в безопасност. Това е единственото нещо, което има значение точно сега.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Ами ако майка ми откаже да се мести?

— Направи така, че да се съгласи — тихо каза Реми и добави с престорена бодрост: — Кажи й, че може да дойде с нас, само ако остави кученцето.

Лекси го погледна така, сякаш бе полудял.

— Какво общо има това с всичко останало?

Внезапно гласът му прозвуча остро.

— Документите — само каза той. — Не може да се пренесе едно куче през границата, ако човек няма съответните документи, още по-малко може да се пренесе едно бебе.