Барбара Виктор - Игра на смърт

— И това ли е правилно? — Тя се засмя. — Да заставиш майка ми и бебето ми… — Тя прекъсна изречението си, объркана за миг. — Да ни заставяш да се укриваме? Да ме караш да замина за Швейцария с теб? Да ни използваш, за да заловиш онези хора?

— Престани, Лекси — каза той и за пръв път тя долови в гласа му нотка на раздразнение. — Губиш ценно време.

Тя бе изтощена, толкова силно изморена, че почти не можеше да говори. Само преди три дни, всъщност, си бе мислила, че се е измъкнала, че двете със Сорша заедно ще разрешат проблема, че няма нищо друго, освен една бюрократична подробност, която й пречеше да напусне Париж и да заживее щастливо оттам насетне с бебето, което обичаше по-силно и от живота. Само преди седемдесет и два часа тя наистина вярваше, че е изстрадала достатъчно страхове и мъки с Ник, за да й стигне за цяла вечност. Несъмнено беше глупачка. Сега се питаше как Сорша ще приеме новината. Това беше единственият светъл миг в иначе мрачната сутрин. Можеше само да си представи сцената в хотела.

— Ще ми позволиш ли да разкажа на майка ми какво става?

Реми пое дълбоко въздух.

— Боя се, че не — тихо каза той. — Ще отидем заедно в хотела.

Тя изгуби. За миг образите на майка й и Крисчън замъглиха съзнанието й. Мисълта за тях едва не я парализира, лиши я от способността да мисли, да диша, да говори. Тя с мъка сдържаше сълзите си — с храброст, за която бе сигурна, че той успя да забележи. Как можеше той да направи това? Що за чудовище бе, да не изпитва угризения? Тя бързо скочи на крака, а той бе редом с нея. Тя пристъпи крачка напред и вдигна ръка да го удари, но той я беше изпреварил. Улови ръката й и я свали надолу отстрани на тялото й, след което се присегна да улови и другата й ръка. Тя не можеше да помръдне, но отвърна лице от него и заплака.

— Как можа? — извика тя и заповтаря думите, докато хълцаше, а накрая не й остана нищо, което да направи.

Било неволно, или защото просто капитулира, тя рухна върху него и продължи да плаче. Без да мисли и без да се колебае, Реми я улови и започна да гали косата й, докато тя се успокои. Остави го без съпротива да й помогне да седне пак на пейката. Той се настани до нея.

— Те ще са в безопасност — тихо каза той. — Ти ще получиш закрила.

Тя избърса очите си с обратната страна на дланта и го загледа съсредоточено. Не искаше нищо повече от това да му повярва.

— Искам да говоря с майка ми, преди да отидем в посолството.

— Съжалявам, Лекси — каза той. — Аз лично ще говоря с нея, когато се върнем в хотела. Но не и преди това. Не искам да рискувам тя да си тръгне с бебето. — Той стигна и по-далече: — Така или иначе, телефоните се подслушват.

— Извинявай — горестно рече тя. — Забравих.

— Време е да си направиш снимките и да отидеш на срещата в посолството — добави той и търпеливо изчака възраженията й. Но когато тя не го направи, се изправи и й подаде ръката си.

Косата й се бе измъкнала от шнолата, с която я бе стегнала на тила и бе паднала несресана върху набразденото й от сълзите лице. Губеше сила да стиска ръката му, сякаш някой я бе настъпил по пръстите. А може би се отказа, защото се почувства твърде слаба да се държи за него. Тя пое покорно ръката му и се отпусна върху него, докато вървяха към портата на градинката.

— Няма нужда от светски разговори — каза тя.

— Няма нужда от светски разговори — съгласи се със сериозен вид той.

Тя си пое дълбоко дъх. Щеше й се да не бе ходила да обядва във „Фуке“. Щеше й се Ник да бе поискал да пръсне прахта му на друго място. В някой друг град, в друга страна, на друга планета. Дълбоко в себе си, обаче, тя знаеше, че това не е така. Ако не бе отишла във „Фуке“, никога не би намерила Крисчън. Бъди честна, строго си нареди тя, докато вървеше с мъка през градинката. Ако имаше право да си пожелае нещо на този свят, знаеше какво щеше да е то. Всичко да бъде и така, и иначе. И Крисчън, и този човек, за когото не знаеше нищо. Желаеше този Стефан Уоткинс, или както другояче беше името му, наистина да е търговец на редки издания, а не убиец или шпионин. Късметът винаги й изневеряваше, когато ставаше въпрос за мъже.

Реми бе потънал в собствените си мисли. Искаше му се тя да му е любовница, а не затворничка. Искаше му се любимият ресторант в Париж на мъжа й да беше не „Фуке“, а „Максим“. Искаше му се там да се бяха уговорили за среща на обяд със Стария. Искаше му се да не се бе съгласил да се върне пак на работа. Но то бе все едно да му се иска на земята да възцари вечен мир. И понеже тези пожелания се въртяха в главата му, можеше да добави и най-пламенното си желание от всички синът му да е още жив.