Барбара Виктор - Игра на смърт

Той кимна бавно в знак на потвърждение. Разбира се. Трябваше да се досети.

— Какво каза?

— Само това. След което аз го излъгах за Крисчън.

— Добре ли се познаваш с Дерик?

— Неотдавна се запознахме — отговори Лекси. — Защо?

— Той от дълго време ли работи за Ай Ти Ен?

— Не — отвърна тя. — Мисля, че е постъпил на работа само преди няколко месеца.

— А преди това?

— Чувала съм, че отразявал конфликта в Северна Ирландия. Някой казваше, че работел на свободна практика, но не знам със сигурност.

— Ясно — каза Реми, докато в ума му се въртяха всякакви възможни мисли.

Долавяйки някакъв елемент на сдържаност у него, тя премина в атака.

— Недей да криеш нищо — студено рече Лекси, като насочи втренчения си поглед към него. — Ти стигна доста далече, Стефан Еди-кой си. Хайде, разказвай.

— Когато съм готов — отвърна той, все още потресен от новината.

Той изпадна в мълчание, което я накара да се почувства в безизходица. Кой знае защо тя се бе пристрастила към гласа му, а сега бе зейнала празнота. Тази ситуация бе пълна лудост. Той беше луд.

— Твоят приятел си играе в много опасни води — рече той най-накрая.

— Той не ми е приятел. — Тя го изгледа внимателно. — Така или иначе, той е видял всичко — заяви тя, придържайки се към фактите. — А ти защо играеш игри?

Без да обръща внимание на въпроса й, Реми рече:

— Да, аз те видях как взе Крисчън. — Той умишлено използва името, което Лекси бе дала на детето, сякаш го бе приел за негово кръщелно име, сега, когато то принадлежеше на жената, която седеше срещу него. — Ако приемем, че ти не си взела никакво участие в цялата работа и не си знаела какво ще стане, след като си тръгна с бебето, фактът е, че имаме проблем, проблем още по-голям, отколкото предполагах. Особено сега, когато този журналист е гледал видеозаписа.

Ето пак, пак говореше от името на някакви зловещи „ние“. Тя бе загубила самообладание и сега рухваше, изплъзваше се и се проваляше, без всякаква надежда някога да се съвземе.

— Така че, както виждаш, ние се нуждаем един от друг — продължи той. — Защото дори ние да не се бяхме сблъскали с теб и при най-добро стечение на обстоятелствата, ако ти не се бе появила случайно и, извинявам се, че трябва да го кажа, не бе застанала на пътя ни, ние не бихме водили този разговор днес. Щяхме да свършим това, което е необходимо.

Повдигна й се.

— Това, което е необходимо за какво? — повтори думите му тя, а очите й зейнаха широко разтворени от страх.

Той пак не обърна внимание на въпроса й, а вместо това я изгледа право в очите. Лекси отговори по същия начин на погледа му. Той бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади документа и й го подаде. Тя не помръдна.

— Хайде — рече той, — вземи го.

Без да откъсва очи от лицето му, тя взе документа. Наведе очи и го прочете едва след няколко секунди.

— Но как? — понечи да каже тя и зачака.

— Няма значение как — нехайно отговори Реми. — Има значение само, че това е швейцарско свидетелство за раждане, безукорно до последната подробност, с фамилното име на Крисчън и с дата и място на раждане. Предположих, че си имала намерение детето да носи името на покойния ти съпруг.

Преди рефлексите й да задействат достатъчно бързо, той взе документа от нея и го прибра обратно в джоба си.

Тя пое дълбоко дъх и продължи да се взира в него, сякаш само той можеше да й подскаже как да реагира. Намери нещо в себе си, все още останало, за това коя е и коя е била, преди да се озове в този кошмар, и най-накрая попита:

— Откъде знаеше за това?

— Предположих, че посещението ти в американското посолство не е било само с цел да си побъбриш с посланика.

— Ти си ме следил — тихо рече тя, възмущението й можеше да се прочете само в очите й.

Той не я поправи, макар че думите й извикаха нови въпроси в ума му. Помисли си, че ако не я бе проследил, а той не го бе направил, тогава Стария бе наредил на някого да го направи.

— Браво, браво — продължи тя с престорена ненужна храброст, — не бих казала, че много те бива да водиш светски разговори.

Очите й задържаха втренчения му поглед и й се стори, че долавя някаква усмивчица, която се появи и изчезна върху устните му. Тя обаче се бе съвзела достатъчно от шока, за да не я интересува как той реагира на остроумията й или на всичко друго всъщност. Гласът й прозвуча рязко.

— Хайде да оставим това ние и вие , ако нямаш нищо против, и да ограничим разговора само до нас двамата.

— Съгласен — каза той рязко и се обърна да поиска сметката.