Барбара Виктор - Игра на смърт

— Това не се предполагаше, че ще стане по този начин — продължи той. — Не се предполагаше, че ти ще си там. Ние не го бяхме планирали по този начин.

— Ние ли? — прекъсна го тя, а гневът внезапно се надигна в нея и тя издърпа ръката си. — Кой си ти? Кои са тези ние и защо ви е било грижа къде се е предполагало да бъда? — Тя си пое дълбоко дъх. — Защо не кажеш нещо по същество? — Усети, че не й достига въздух.

Гласът му остана спокоен.

— Преди да обясня, ще ти кажа няколко неща за самата теб — продължи той, сякаш това бе най-естественото нещо на света.

И започна да й говори за самата нея, от детските й травми и изпитанията й като възрастна, от отделни случки, които й бяха причинили невъобразими страдания, до други, от които изпитваше огромна гордост, радост и увереност във възможностите си за оцеляване. Позоваваше се на колегите й, на агентката й и на неколцина нейни приятели. Цитираше имена на хора, дати, места, епизоди от миналото й, дори често повтаряни откъси от разговорите, които бе водила през последните няколко дни с майка си или по телефона с Дерик, описа вилата в Монтрьо, лекаря, който се грижеше за Ник, болничната стая, в която Ник бе починал, както и заглавията на няколко книги в службата й, у дома, в Ню Йорк.

Тя вече бе престанала да мисли, да изпитва или да вижда каквото и да било. Шок и страх едва не бяха я парализирали и тя остана съвсем неподвижна, като почти не дишаше, докато го наблюдаваше как се преобразява пред самите й очи от мъжа, който си представяше да прониква в тялото й, в мъжа, който изнасилваше самата й душа. Тя го гледаше така, сякаш той бе луд. Не казвай повече нито дума, предупреди го тя в мислите си, недей да приемаш за даден дори един от пръстите ми, отекваха думите в главата й, защото аз съм стигнала до своя предел и нямам какво да губя. Искаше да изпищи. Сви юмруците си и напълни дробовете си с въздух, но хаосът я задуши и тя просто седеше там, бледа и разтреперана. Също така внезапно гърлото й се отпуши и вместо това се появи глух глас, който тя трудно разпозна като свой.

— Крисчън — само успя да каже тя.

— Крисчън — повтори той спокойно, — само че кръщелното му име при раждането е Рашид Али Карим и е роден в Бейрут. — Той помълча, ненавиждаше се за това, което предстоеше да й каже. — Но ти вероятно вече знаеш това. — Той я наблюдаваше внимателно.

— Чакай малко — започна тя и се надигна да стане. Но той здраво бе уловил ръката й в своята и я придърпа да седне. — Откъде, по дяволите, мога да знам това?

— Веднъж вече излъга. Защо да не го направиш сега пак? — сериозно попита той.

Лекси унило призна, че това бе така.

— От кога съм длъжна да ти казвам истината? — защити се тя, но беше пребледняла.

— Нека да продължа — доста любезно предложи Реми. — Бащата на детето е един психопат, син на един изрод от най-голям калибър, а майката е едно швейцарско момиче, студентка, прелъстена от този убиец, който бе планирал да я убие, но тя обърка плана му, когато се самовзриви във „Фуке“, вместо да му достави удоволствието той да я взриви пред американското посолство.

Лекси стоеше там, слушаше го, ала същевременно беше някъде другаде, високо над масата. Залата се въртеше. Имаше нещо познато в неговия разказ, едно име, което бе чула някъде през последните няколко дни. В посолството, разбира се, точно така, когато онзи напет и дребничък посланик бе споменал името Али Карим. Тя потръпна, когато произнесе думите, донякъде на себе си, донякъде на глас.

— Това е той, нали? — попита тя. — Али Карим.

Той помълча.

— Той е само част от всичко.

Тя се взираше някъде покрай него, в някакъв въображаем спасител в другия край на залата. Внезапно тя се разсмя високо.

— И след всичко, което, изглежда, знаеш за мен, ти наистина вярваш, че съм била съучастница на тези хора? — Лекси издърпа ръката си и за миг се изкуши дали да не избяга. — Ти си луд. Ти си напълно полудял!

— В тази история има твърде много съвпадения, които ме спират да ти повярвам.

— Като например?

— Когато му дойде времето, ще ти кажа — отвърна той, очаквайки тя да избухне.

Колкото и да бе странно, Лекси почти не реагира. Тя така и не разбра откъде я завладя това ледено спокойствие, но когато заговори, осъзна, че думите й почти не са свързани с това, което изпитваше. Главата й се въртеше.

— Ти закъсня — кротко каза тя.

Реми я изгледа втренчено.

— Какво искаш да кажеш?

Тя неволно потрепера.

— Обади ми се Дерик, онзи журналист, с когото бяхме на обяд. Той гледал видеозаписа. Знае, че атентаторката ми е дала бебето.