Барбара Виктор - Игра на смърт

— Дали този мъж изпитва същото?

— Това е доста необичайна реакция от теб — заяви Лекси, твърдо решена да застави Сорша да премине в отбрана, сякаш тя бе виновната. — Не те ли изненадва дори само това, че го споделям с теб? Не си ли смаяна, че мога да изпитвам такива чувства към това, което става, и след всичко, което съм направила досега? Какво ти става?

Това, което ставаше със Сорша, бе нещо, което тя от десетки години съзнаваше и още по-силно в този момент, когато бе установила, че не е в състояние да успокои дъщеря си, че я разбира. Трагедията не бе нейна, а по-скоро на Лекси и на нея й бе крайно неприятно, че не може да промени историята. Когато Лекси бе на осемнадесет години, баща й бе умрял, а двадесет години по-късно, тя бе изключила апаратите, с което бе сложила край на живота на Ник. Това беше сложно и опасно. Сложно беше да се опита да обясни на дъщеря си, че съществува огромна бездна между това, че превърна Ник в самонаказание за себе си за това, че не била в състояние да спаси баща си от алкохола, както и да се поздрави с това, че си е позволила най-сетне да изпита страст към един непознат. Беше колкото опасно, толкова и дръзко да я укорява, че е позволила на Ник да я лиши от майчинство, а след това да я похвали, че си е тръгнала с бебето на друга жена.

Малко наранена от острите думи на дъщеря си, тя въпреки всичко си наложи да заговори с бодър глас.

— Защо трябва да съм изненадана? Едното няма връзка с другото — заяви тя. — Ти не си първата жена, която е установила, че изпитва сексуално привличане към някой непознат. — Тя леко се усмихна. — Не ме разбирай погрешно. Твоите чувства за живота ти, който се заплита и излиза от контрол, нямат нищо общо с този човек. Не разбираш ли през колко много неща си преминала през последните дни, седмици, месеци и дори години? — Тя изчака и след като Лекси не отговори, продължи: — Най-малкото ти си жива! — Тя внимателно следеше с очи дъщеря си. — А що се отнася до това дали той те е видял да вземаш бебето, моето усещане е, че в цялата тази бъркотия и в шока си ти си си въобразила, че е видял нещо, а то не е така. Твоето собствено чувство за вина те кара да смяташ това.

Лекси скръсти ръце в скута си.

— Права си. Ако Крисчън не беше замесен, може би нямаше да се чувствам толкова уязвима. Истината е, че не мога да се доверя на своята преценка.

Сорша разбираше накъде води това и беше подготвена.

— Преценка за какво?

— Смятах да го помоля за помощ.

В гласа на Сорша прозвуча тревога.

— Кое те кара да смяташ, че това е разумно?

Думите излязоха поединично, несвързани, от устата й:

— Кой… друг… може… да помогне?

— Ами Дерик Ландън, онзи мъж, който те е завел да се срещнеш с американския посланик?

Тя настръхна.

— Да, разбира се, същият, който иска да ме показва по телевизията на цял свят. Ако някой му предложи да направи специално интервю, като в замяна на това поиска от него да изяде собствената си майка, незабавната му реакция ще е да поиска вилица и нож.

Сорша не бе убедена в това.

— Ами тогава посланика?

— Това е смешно!

Сорша погали Крисчън по бузата.

— Разбирам какво имаш предвид за посланика, но защо така и за колегата си? Защо изпитваш такива чувства към него?

— Аз дори не го познавам — възрази Лекси. — Ние се срещнахме за пръв път вчера.

— Да, но е нормално, че те е поканил да дадеш интервю. Това му е работата. Знаеш го. Ти също си журналистка. Струва ми се, че си прекалено рязка.

— Не знам — бавно каза Лекси.

— В този момент сме седнали тук и нямаме никакви идеи и никакви варианти. В края на краищата, нали той те е завел на среща с посланика.

— Който ми обясни, че трябва да имам препис от свидетелството за раждане на Крисчън.

— Той няма вина за това — възрази Сорша.

— Може би — съгласи се Лекси.

— Виж, преди да направим нещо прибързано, нека днес и тази нощ само да обмисляме нещата. Да преценим всички възможности. И да не изключваме никого.

Лекси се съгласи неохотно, макар че й се струваше, че през последната изминала година или повече бе преминала през всички фази на живота, без да си позволява нито лукса, нито времето да премисля каквото и да било.

Имоджин Кели беше ирландка, слаба и червенокоса, с прекалено много лунички и с фини черти на лицето, които създаваха погрешното впечатление за вродена упоритост, като с това се създаваше впечатлението за най-добрия хамелеон, който Стария имаше на свое разположение. Актриса по душа, тя се беше заловила с най-близката до същинското излизане на сцената професия. През шестте години, през които бе работила в екипа, единственият й уязвим момент беше любовната й връзка с Реми малко след трагедията, която бе, както тя бе обяснила на Стария, по-скоро от жал, не от страст. Това беше лъжа и както тя, така и Стария знаеха това. Имоджин не беше комплицирана жена. По онова време тя бе пожелала Реми, а Реми се беше побъркал от скръб. Нейното желание и неговата болка ги бяха събрали. На Стария не му беше нужно много време да погледне на връзката им с оптимизъм. Ако Имоджин, или пък който и да било друг, всъщност, можеше да накара приятеля му да изпита нещо — каквото и да е, заслужаваше си да си затвори очите за правилата.