Барбара Виктор - Игра на смърт

Роуз, любимката на левицата, защитничката на експлоатираните, жената, която бе натрупала слава и бе постигнала успехи като художничка, която изобразяваше болката и унижението на враговете им. Тя отговори на шестото позвъняване. След четиридесет и няколко години брак той можеше да си представи точно какво е правила, преди да вдигне слушалката — избърсала е изцапаните си с бои ръце с намокрения с терпентин парцал, който държеше близо до телефона.

— Заета ли си?

— Винаги съм заета — отговори тя с нескрита обич. — Но не и за теб.

— Имам проблем.

— Знам — каза тя с усмивка в гласа си.

— Откъде знаеш?

— Защо иначе ще ми звъниш в четвъртък сутрин?

— Аз ти звъня по всяко време — опита се да се защити той.

— Веднъж седмично, в събота вечер. — Гласът й бе гальовен. — Става дума за Реми, нали?

Той въздъхна.

— Да, за Реми — отговори той и започна да й разказва подробно каква е дилемата му. Когато свърши, настъпи тишина. — Е? — попита най-сетне той.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Ти винаги си твърдял, че светът се управлява от насилието. Аз винаги съм твърдяла, че се управлява от страстите.

— Е, и?

— Е, и аз съм права. Ти винаги трябва да оставяш място в анализите си за поне малко човешки елемент. За неочакваното.

— Да му кажа ли, че знам?

Както винаги, тя оставаше прагматична, без да изпуска от погледа си романтиката или емоциите във всяка ситуация, в която бяха ангажирани реални хора.

— Защо да си даваш труда? Така или иначе, той ще направи всичко възможно, за да защити тази жена и бебето й. Ако е решил да се върне, ще си свърши работата. Какво те е грижа как ще го направи, след като получиш това, което искаш накрая? — Тя го остави да асимилира думите й, преди да продължи: — Нали знаеш, че не можеш да накараш дъжда да завали, за да ти пораснат доматите — също както не можеш и да промениш чувствата на някого.

Той я разбра, без да й се налага да навлиза в обяснения. Трябваше да сложи във впряга и страстите на Реми. И да ги използва, за да постигне целта си.

След още няколко минути на обичайна размяна на закачки, той затвори телефона. Пак се усмихна на себе си. Запита се какво ли ще представлява най-новата й творба. Без съмнение още една сцена на жестокост над беззащитните граждани, както се твърдеше, уловена с маслените бои върху платното.

Отново погледна часовника си. Беше десет и петнадесет. Вдигна слушалката на телефона и позвъни на Имоджин. Трябваше да се види с нея.

Сорша Рейн пристигна в „Ле троа марониер“ сред облак от „Арпеж“. Опитвайки се да не изостане от нея, пиколото тикаше месингова количка, в която пренасяше невзрачен черен брезентов куфар. Макар и над петдесетгодишна, тя беше съвършено естествена, олицетворения на жена, която има „лицето, което заслужава след петдесет години“, вместо да се подложи на страданията да придобие „лицето, което може да си позволи“. Тя носеше белезите от годините на брачен тормоз с достойнство и се осланяше на спомените си и на мъдростта си да превърне всичко в поносимо за себе си и по-добро за единствената си дъщеря. Сорша Рейн нямаше друга амбиция, освен тази да живее без болка и с минимална радост. Отдавна беше решила, че думата „вина“ е само евфемизъм за думата „съжаление“.

Беше облечена в семпло моряшко костюмче с панталони и с бяла памучна блуза и носеше в ръка малко пътно куфарче от черна кожа на алигатор. Изпълнена с достойнство и любезна, тя се приближи към портиера и съобщи за пристигането си, като не остави съмнение, че очаква молбата й за настаняване в стая в съседство със стаята на дъщеря й да е изпълнена. Полетът бе продължил дълго, а пътят от летището й се бе видял безкраен. Както винаги, тя прояви загриженост за нестабилното състояние на нервите на Лекси, и преди да бъде отведена до асансьора, помоли портиера да позвъни в стаята на дъщеря й и да я уведоми, че майка й се качва горе в стаята й.

През времето, докато пиколото оставяше багажа в съседната стая, докато прибираше бакшиша и затваряше вратата, Крисчън вече се бе сгушил в ръцете на Сорша. Бебето беше прекрасно, цяло чудо, дар, едно дребно човешко същество, което придаваше нов смисъл на живота на Лекси, както и възможност за Сорша да му отдаде безпрекословната си обич. Бабата по спешност отказа да разглежда всякакви отрицателни последствия или нравствени усложнения, когато ставаше дума за бебето. Тя не беше нито шокирана, нито загрижена, че дъщеря й бе решила да си тръгне с детето на друг човек.