Барбара Виктор - Игра на смърт

Точно тогава бебето се разшава и заплака.

— А вие, вие кога заминавате? — попита го Лекси.

— Не съм много сигурен — отговори той. — Зависи от търговете тук, в Париж.

Дълбоко в себе си той почти изпитваше страх от радостта, с която тя можеше да го дари. Да страдаш значеше да не забравяш, а той не можеше да забрави страданието за сина, който бе изгубил. Последното нещо, което Реми искаше в този момент, беше да продължава с измислиците за Стефан Уоткинс. Стария бе направил грешка. Вече не го биваше. Натрупали му се бяха твърде много противоречиви емоции и неразрешени чувства. Налагаше му се да обясни.

— След като видя всичко тук, предстои ми да насроча срещи в Швейцария. Това вероятно ще ми отнеме седмица, но ако се сдобия с онова, на което се е спрял погледът ми, на търга довечера, бих могъл да замина и след два дни. А вие? Вие кога ще заминете?

— Всъщност, не знам. Загубих паспорта си и документите на детето във „Фуке“. — Тя леко се усмихна. — Но така или иначе, майка ми пристига по-късно днес от Ню Йорк. — Тя изчака малко. — Разтревожена е за нас, предполагам.

Това беше нещо ново. Той кимна.

— Ходихте ли до вашето посолство да поискате да ви издадат дубликат?

Тя се усмихна.

— На майка ми ли?

Той също се усмихна.

— На паспорта ви.

Тя обясни, че няма проблеми със своя паспорт, но е проблем да се издаде дубликат от свидетелството за раждане на Крисчън, тъй като Швейцария не е член на Европейския съюз, доста нелогичен извод, мина й през ума, ала въпреки това той сякаш схвана за какво става въпрос. Но защо, по дяволите, тя обсъждаше всичко това изобщо? Трябваше да се прибере в хотела си и да се порови в телефонния указател, където да намери някой, благосклонно да я свърже с нужния й фалшификатор. А и Крисчън беше или гладен, или се бе подмокрил.

Ако го беше попитала, Реми вероятно би дал да се разбере, че познава такъв фалшификатор, експерт по възпроизвеждане на цялото многообразие от официални документи, които бяха безупречни, невъзможни за разкриване от скенера, от компютъра или от човешкото око.

— Ако бих могъл да помогна — каза нерешително той, — аз се познавам с почти всички в Швейцария. — Сети се за Стария. — Малка страна — весело добави той.

Изкушението да приеме всякаква помощ, която й се предлагаше, бе непреодолимо. Тя обаче се овладя, твърдо решила да изчака Сорша да пристигне.

— Много мило от ваша страна — каза тя, като потупа Крисчън по гръбчето. — Аз обаче вече задействах процедурата — излъга тя. — Трябва да се прибирам — и продължи. — Той сигурно има нужда да му сменя пеленките.

Двамата се запътиха към портата на градинката, като за миг поспряха пред статуята на Балзак. Когато излязоха на „Рю дьо Бюси“, се поспряха. Тя не каза нищо. Имаше усещането, че всяка част на тялото й беше на нож с останалите. Усещаше дрехите си грубо да се трият в кожата й.

— Аз съм наляво — каза тя, очаквайки да се случи нещо, което бе предчувствала през цялото време.

— Аз съм надясно — каза в отговор той, като се сдържаше да даде израз на непристойни чувства.

— Това бе първият следобед, който съм прекарвала в…

— От обед насам ли? — с лека ирония попита Реми.

Тя се изчерви.

— Аз също — каза Реми, като изчака да отмине една дълга пауза.

Преди да бе имал време да помисли, думите излязоха от устата му, а преди тя да бе успяла да коригира отговора си, се чу да приема поканата му за нова разходка на следващия ден.

— Ще ви се обадя — каза той и добави: — Ще бъде първата.

— Какво искате да кажете?

— Ще бъде първата ни среща, която не става по случайно съвпадение на обстоятелствата.

Докато бавно се прибираше пеш до хотела, Лекси съвсем ясно осъзнаваше, че това не е някаква солова партия. Те двамата бяха изпълнили един дует. И ако имаше нещо, което да я безпокои в този момент, то това беше съпричастността й към изпълнението. От мига, в който му бе позволила да я поведе по улица „Рю Жакоб“ и в тълпата на уличното пазарче до пейката в градинката на Оноре дьо Балзак, времето, което бяха прекарали заедно, бе следвало своя собствена хореография.

Стария още беше в посолството. Той погледна часовника си. Беше станало почти десет часът сутринта. Агентът още беше при него. След като съобщи информацията за болестта на Андреас, мъжът насочи вниманието си към Александра Рейн.

— Всичко е възможно, но се съмнявам дали тя работи за тях — само каза той. След като направи справка с бележките, които извади от джоба си, мъжът продължи: — Александра Рейн неотдавна е станала на тридесет и осем години и наскоро е овдовяла. Съпругът й беше Ник Блейк. Чували сте за него. Работеше в Ай Ти Ен като кореспондент в Бейрут и след това в Рим, преди да стане звезда в Ню Йорк и водещ на предаване. Тя също беше журналистка. И също работеше в Ай Ти Ен, където се запозна с Блейк. Беше лудо влюбена в него, въпреки че той е близо двадесет и пет години по-стар. Несъмнено двамата изживяха десет хубави години заедно, преди тя да разбере, че той няма никакво намерение да се жени за нея. А тя искаше да има бебе. Биологическият часовник и така нататък. Прекъсна отношенията си с него. Скоро след това на Блейк му бе поставена диагноза за заболяване на кръвта с фатален изход. Тя заряза всичко, за да се грижи за него. — Той пак поспря, като внимателно наблюдаваше Стария. — През последните единадесет месеца са живяли в една вила в Монтрьо, в Швейцария. Блейк е бил подложен на някакъв нов вид лечение там.