Барбара Виктор - Игра на смърт

Той отговори безупречно, без да е прекалено загрижен, за да рискува да реагира емоционално, и все пак с уместно съчувствие, за да я насърчи да му се довери.

— Съжалявам. — Той помълча и в този миг зърна в очите й такава тъга, че му се наложи да се възпре да не я сграбчи в прегръдките си.

Когато заговори, Алекс добре бе обмислила отговора си.

— Всъщност, аз пристигнах в Париж заради Ник — тя направи пауза, — моят съпруг искаше прахта му да бъде пръсната по Шан-з-елизе. — Чувстваше се неудобно. — Затова дойдох в Париж — повтори тя, като леко се отдръпна. — Той обичаше Париж — каза тихо. — Казваше, че това е нашият град.

За пръв път в живота и през кариерата си, където възприятията бяха най-надеждният й съюзник, тя се почувства завладяна от цял рояк противоречиви образи. Това, което я удивляваше, бе, че от една страна се чувстваше напълно спокойна с този непознат, и все пак, от друга страна, нямаше никаква представа кой точно обитава вътре, скрит под очарователната фасада. В гласа му имаше отблъскваща благост, но тя по-ясно осъзнаваше онова, което той сдържаше, отколкото това, което издаваше.

— Съжалявам — рече Реми. — Значи вие наскоро сте преживели тази загуба.

Тя го погледна.

— Той боледуваше от почти две години.

Реми отново изрази съчувствието си, сините му очи, затулени зад слънчевите очила, не се откъсваха от нея, докато полагаше усилие да не смени темата на разговора.

— Ужасно е, когато ни се налага да наблюдаваме хората, които обичаме, да страдат…

— Аз по тази причина заминах за Швейцария — спокойно каза Лекси, преди да продължи и да обясни какво мислеше Ник по въпроса за бавната смърт. На нея за пръв път й се случваше да си припомня за онова време от живота й, когато се бе чувствала като изпълнителка на смъртна присъда.

Тя разказа на Реми как Ник винаги бе заявявал настойчиво, че няма намерение да свърши живота си, привързан към апаратите, под контрола на непознати хора, за които той бе убеден, че не бяха прочели и една свястна книга през целия си живот. Той не желаеше непознати ръце, принадлежащи на неграмотни умове да управляват телесните му функции — дишането и сърдечния ритъм. Ухилени до венците на зъбите си идиоти, добави Лекси, като сподели собствените си чувства към тези опекуни на живите мъртъвци, тази нова порода от терористи без милост, обясни тя, тези вампири, които обслужваха поддържащите живота апарати със същата лекота и непринуденост, с която играеха на компютърни игри през свободното си от дежурство време, тези висококвалифицирани болнични служители, работещи с високи технологии, които осъждаха хората на живот, вместо да им позволят достойно да умрат. Ник беше непреклонен за това да не се изразява евфиминистично, продължи тя, когато ставаше въпрос за някои неприятни факти от живота. Той я бе накарал да повтаря ужасната дума, започваща със „С“ отново и отново, докато останеше доволен, че тя я произнася по естествен начин, за всеки случай, ако таеше всякакви лъжовни надежди, ако предния ден или нощ се бяха случили поносими, и двамата бяха някак забравили за неизбежното. Тя разказа на Реми, че от началото на болестта на Ник била решила, че никога няма да казва, че съпругът й е „починал“, сякаш той бе излязъл на разходка на улицата да поеме глътка чист въздух от вечността и е свил в погрешната пресечка. Тя никога нямаше да каже на хората, че е „изгубила“ съпруга си, така, сякаш някакво небесно ченге можеше да го намери и да го доведе при нея.

Тя спря да говори, поколеба се дали да продължи и си пое дълбоко въздух. Никога досега не бе изказвала с пълна сила мъката или вината си пред някого.

— Твърде много говоря — рече само тя, видимо смутена.

Бива си я, помисли си Реми. Изразява се ясно, внимателна е, спокойна. Или беше изключително опитна в тази игра, или беше жертва на потресаващи обстоятелства. И въпреки това, докато я слушаше, възхищаваше се на куража й, на невинността й, на чувството й за хумор, на откровеността й, а заради нея се възхищаваше и на собствената си способност да танцува с толкова много от своите несъвместими сенки. Когато тя разказваше за своята роля при смъртта на мъжа си, това го накара да се почувства като зрител, който проучва своето собствено съучастничество в подобна ситуация. Значи такива чувства изпитваше човек, който накрая се е върнал у дома си. Тя беше красива, забавна, уязвима, но силна и някак невинна — жената, която той бе търсил през целия си живот. А какъвто му бе лош късметът, беше я намерил във възможно най-лошия миг и за двама им. Той усети как предпазният му цинизъм започва да се топи.