Барбара Виктор - Игра на смърт

— Вие по работа ли сте тук? — чу се да го пита, сякаш това беше съвсем нормален въпрос при обстоятелствата, при които се бяха срещнали. Тя го изслуша с интерес, докато той обясняваше, че живее тук, или поне повечето от времето, а сега бил пристигнал, за да направи някакви покупки, да прерови антикварните книжарници и битпазарите, за да търси редки издания, а така също и безценни музикални партитури. Бил търговец на редки книги, на музикални произведения и предмети на изкуството от XVIII, XIX и XX век. Най-откровено той дори спомена подробности за заглавията на някои от редките книги, които се надявал да намери, включително и подробности, свързани с финансирането на настоящото му пътуване в издирване на ценни предмети.

— Бях излязъл от играта за близо година — продължи Реми да съчинява лъжите си, като съзнаваше, че колкото повече неща казваше, с толкова повече щеше да бъде овъзмезден, — поне не участвах в нея в Европа и установявам, че оттогава цените са скочили неимоверно. Всъщност, преди да дойда тук, бях в Ню Йорк и сключих голяма сделка за продажба. Но така или иначе, върнах се за малко, защото в момента се провеждат няколко важни търга.

— Има и по-лоши неща от това да живее човек в този красив град — каза Лекси.

— До вчера нямаше да се съглася с вас.

Тя се усмихна.

— Разбира се.

Стигнаха до малка оградена градинка в памет на Оноре дьо Балзак, и без да се поколебаят, влязоха през металната декоративна порта.

— А вие? — Той се поколеба. — Предполагам, че с детето ви е трудно да спазвате неговия режим и да работите. — Необходимо му беше да научи за нея всичко, което можеше. При все това една част от него искаше да научи само онова, за което той вече бе стигнал до решение, — че тя е невинна.

Ако наистина искаше да сложи край на разговора, тя можеше да му каже, че е сестра в клиника за неизлечимо болни, след което да му разкаже за някои от своите най-трагични случаи в крайна фаза на заболяването им. Той, разбира се, нямаше да настоява за подробности относно задълженията й през работно време. Кой знае защо обаче тя забрави, че трябва да поддържа дистанция помежду им.

— Всъщност, аз съм журналистка — каза тя, — или по-скоро бях такава до преди година и половина.

— А сега? — Надеждата, че тя казва истината, нарастваше.

— Сега ли? — Тя обмисли въпроса, докато отмяташе кичур коса от очите си. — Мисля, че и аз се опитвам да намеря отговор на този въпрос. — Тя го погледна и се усмихна.

— Много сте смела да летите през океана с едно наскоро родено дете.

Тя прецени избора си на тактика. Да влезе в стълкновение с него и да го обвини в лицемерие, или да се престори, че му вярва, за да види докъде ще стигне. Или да си повярва, че собствената й гузна съвест и параноята й я карат да се бои, че той знае истината за Крисчън. В този момент се чувстваше силно изкушена да предположи, че нещата се развиват по най-благоприятния за нея сценарий.

— Всъщност — отговори тя, Крисчън е роден в Швейцария, така че фактически не ми се наложи да пътувам много надалече.

Не можа да се въздържи. Може би заради неговия трудно определим съмнителен британски акцент, който обикновено означаваше, че става дума за европеец от висшето общество, който е бил изпратен в училище интернат или в колеж, и това обясняваше защо толкова грижливо произнася думите. Но така или иначе, той не изглежда да има специален интерес към атентаторката или бебето, рече си тя в опит да оправдае разходката им из Париж. Мъж като него изгаряше от други страсти и други интереси запълваха времето му. Бебето кротуваше. Въздухът бе прекрасен. Отпусни се, нареди си тя, не бъди глупава. Доста време бе минало, повече, отколкото й се искаше да си спомня, откакто някой наистина бе проявявал интерес към нея. В този момент си спомни какво казваше Сорша, когато тя се тормозеше дали да приеме покана за вечеря с друг мъж по времето, когато двамата с Ник бяха разделени: „Става дума за една вечеря, не за ангажимент да му родиш деца.“

Ала когато Реми пак заговори с уместна сериозност и загриженост, на Алекс пак й прилоша от страха, че е постъпила неблагоразумно.

— Съпругът ви сигурно се е побъркал от притеснение.

Лекси усети как мускулите на челюстта й се втвърдяват и тя инстинктивно допря устни до главичката на Крисчън.

— Моят съпруг е мъртъв — каза тя сухо. Това пак й се случваше за пръв път — да изрече тези думи пред един съвършено непознат човек, който не бе познавал Ник приживе.