Барбара Виктор - Игра на смърт

Стария поклати изумено глава.

— И защо така?

— Защото от научна гледна точка първото и четвъртото дете наследяват един тъждествен антиген от баща си и един тъждествен антиген от майка си, което води до пълна съвместимост. За съжаление, Андреас няма братя или сестри.

— Разбирам — тихо каза Стария.

Мъжът помълча малко.

— Единствената възможност е — продължи той, — пациентът да има дете със съвместим костен мозък. Това значително намалява риска от отхвърляне.

Стария беше започнал да схваща и точно тогава злият дух го облада.

— Бебето — прошепна той едва-едва, отпусна се назад на стола, а устата му остана зейнала. — Разбира се!

— Точно така — реагира мъжът. — Както знаете, Андреас е пристигнал в Париж преди три дни с детето си и с майката на детето си — започна той. — Това, което не знаете, е, че той е бил на път за Швейцария, за да се подготви процедурата по трансплантацията.

— Продължавай — каза Стария, а очите му бляскаха от възбуда.

— Преди година и половина Андреас се е запознал с една млада жена в Женева. Тя е забременяла от него. — Мъжът пак поспря и погледна бележките си. — Разполагам и с всички данни за нея.

Стария му даде знак да продължи. Те разполагаха с пълна информация за атентаторката, но той нямаше никакво намерение да я споделя с никого.

— Според моите източници — продължи мъжът, — този лекар от Монтрьо е изследвал бебето в утробата на майката и отново след раждането му. Оказало се е, че бебето притежава съвместими антигени с Андреас.

— Да, да — промърмори Стария. — Това определено променя нещата.

Мъжът сгъна ловко бележките си и пак ги сложи в джоба си.

— Определено нещата за Андреас се променят.

Стария имаше объркан вид.

— Андреас е бил на път за Швейцария за лечение, когато стана бомбеният атентат — тихо каза той. — Защо би поел риска, като знае, че бебето трябва да остане живо?

Мъжът знаеше как да постъпи и не предложи отговор на въпроса.

Стария стана и започна да крачи из залата с ръце хванати зад гърба.

— Защо е трябвало да иска да се взриви жената заедно с бебето й? — Той поклати глава. — Няма никаква логика. — Той стигна до прозореца и спря да крачи из помещението. Хвърли поглед към улицата долу и продължи: — Дори ако атентаторката е била замислила да се жертва, защо не е дала бебето на Андреас? — Той се обърна назад. — Освен ако — бавно започна той, — другата жена не е била съучастница… — Той се усмихна. — А може и да е работила за вас?

Лекси и този път усети присъствието му, преди всъщност да го забележи. Той внимателно разглеждаше американските списания, заемащи един цял рафт от изложената на свободен достъп преса, който се простираше чак до тротоара на улица „Рю Жакоб“. С крайчеца на окото си тя видя, че той по никакъв начин не показваше, че съзнава, че тя е само на по-малко от две педи разстояние от него. След като плати покупките си, той измина няколко крачки, разгърна някакво списание и го зачете. Лекси направи така, че собственикът на магазина да не започне разговор, но за неин ужас, когато той я попита какво иска да купи, макар че това беше очевидно, беше принудена да му отговори. В миг Реми чу разменените реплики, разпозна гласа й и се обърна.

— О, здравейте — каза той.

— Здравейте отново — отвърна тя с подходяща доза изненада в гласа си.

Той я бе проследил, но и да искаше, не можеше да се престори, че е толкова радостен да я види, колкото всъщност беше.

— Приятно ли прекарахте на обяд?

Лекси за момент го изгледа критично, преди да отговори.

— Наистина прекарах приятно — послъга го тя. — Това ми беше първата възможност да се отпусна, откакто съм пристигнала.

— И не сте почувствали никакви болки със закъснение?

— Засега не — отговори тя, изненадана от това, колко лесно можеше да изглежда очарователно.

— Александра се казвахте, нали?

Тя се поколеба.

— Лекси.

Той нямаше накъде да отстъпва и тръгна напред. Име, дата на раждане, националност, професия — само лъжи.

— А, Лекси, значи. А аз съм Стефан.

— Да, разбира се — каза тя. — Помня.

Двамата тръгнаха по улица „Рю Жакоб“ и непринудено влязоха в крачка, когато стигнаха до ъгъла на улица „Рю дьо Бюси“, където имаше пазар на открито. Реми беше решен да я накара да се отпусне.

— Не знам как се чувствате вие, но аз като че ли съм си възвърнал цялата енергия. От обяд насам тичам по задачи, ту едно, ту друго…

Това, че го беше срещнала случайно, а сега двамата вече се разхождаха като стари приятели, объркваше чувството й за ред.