Барбара Виктор - Игра на смърт

Посланикът се настани в центъра на сцената.

— Е, приятели, нека ви информирам какво става с атентата — започна той, говорейки натрапчиво и помпозно. — Французите извършват обичайните стъпки за захранване на всичко в компютрите на „Бригад Криминел“ на Кедорфевър. Оттам те ще прехвърлят информацията на Интерпол или Европол, както сега ги наричат, а там тази информация ще бъде качена в няколкостотин международни база данни. Честно казано, единствената възможност за намиране на чудовищата, които са участвали, е да се използва информатор. Но дори и тогава шансовете за извършване на фактически арести са минимални.

— Никаква представа ли няма кой стои зад всичко? — попита Дерик. — Неофициално.

С изключителен драматизъм посланикът отговори:

— Неофициално, моето правителство концентрира вниманието си върху обичайните заподозрени. Проблемът е този, че великият Сатана на атентаторите самоубийци се превърна в изтъркано клише. Този атентат може да е дело на всекиго. — Той премести погледа си от единия към другия. — В крайна сметка, в този момент ние просто не знаем.

— Обичайните заподозрени ли? — простодушно попита Лекси.

Посланикът се усмихна.

— Всичко е само предположения, разбира се, но това е от този тип акции, които Али Карим финансира — отговори той сухо.

При самото споменаване на името през цялата нервна система на Лекси премина режеща болка. Али Карим, тази мрачна личност, която въпреки всичко оставаше включен в не един международен списък на търсените престъпници, ала известен и с това, че има високопоставени приятели. Стомахът й се сви на топка, ушите й запищяха. Не каза нищо.

— Както вероятно вече знаете — обърна се само към Дерик посланикът, — синът му е включен в нашия списък за наблюдение, което не означава почти нищо за французите. Работата е там, че Андреас Карим често идва тук, защото майка му има апартамент в Париж. — Той се усмихна, макар че очите му гледаха студено. — Французите са доста снизходителни, когато става въпрос за допускането на всякакви хора в страната, без да им създават проблеми. Всички знаем, че те дадоха убежище на някои от най-големите престъпници и терористи на света, или им позволиха да пристигнат на лечение тук. Между нас да си остане, но имам някои приятели във Вашингтон, които наричат Франция бунището на Европа. — Той се прокашля и добави бързо: — Не е моя работа да правя преценки. Официално ние зачитаме това, че французите демонстрират търпимост към определени лица, които в други страни, бихме могли да кажем, са нежелани. Несъмнено моите лични чувства отразяват тези на нашия президент. Французите имат право да решават кой да пристига в страната им. Което включва и чужди дипломати, защото ние също сме техни гости. — Гласът му внезапно смени тона си. — Официално не е регистрирано влизане на Андреас Карим във Франция през последните няколко дни. — Той поклати глава. — Както вече казах, ние просто не знаем кой е замесен в атентата. Знам само, че двама американци са мъртви и други четирима са ранени, единият сериозно.

— Бог да ги прости — прошепна съпругата на посланика.

Половин час по-късно, след като се размениха общи приказки за положението в света и след като беше изразено съчувствие към неотдавнашната загуба, която Лекси бе преживяла, наред с огромен брой безсмислени разсъждения за тероризма — в спектъра от възмущението до крайния патриотизъм, посланикът най-сетне стигна до въпроса за новия паспорт на Лекси. Бебето трябвало да бъде вписано в документа на майката. Лекси трябвало само да дойде пак утре сутринта със съответните снимки и документи. Тя беше инструктирана къде да отиде, даде й се името на личния сътрудник на посланика, който щял да я „придружава“ през целия този процес. С обичайните въпроси, като тези за датата и мястото на раждане на Крисчън, на Лекси сякаш й бе по-лесно да се справи в комфортната обстановка на всекидневната на посланика. Тя отговори, без да се запъва. От мига, в който бе решила, че Крисчън е на три месеца, почти на четири, тя беше изчислила точната дата на раждането му и безупречно можеше да опише, как е започнало то във вилата им в Монтрьо. Ако Ник не бил толкова болен, тя е можело да планира раждането да стане в някоя близка клиника. Но тъй като и той, и тя искали заедно да преживеят събитието, били осигурили акушерка, която да помогне на Лекси да даде живот на бебето у дома. Беше неуязвима в спокойствието си, когато даваше отговор на въпросите на съпругата на посланика за хигиенните условия и психологическите предимства от раждането у дома. Мисълта й бързо, сякаш с механичен шум на машина преценяваше всички възможности, преди тя да даде правилни отговори на въпросите. Това си беше неин материал и нейно предаване. Нямаше продуценти, които да оправят объркания текст, нито наслаждаващи се на аналните натрапливости коректори, които да й звънят и да я питат за имена, дати, селища. Изумена от собствените си умения да съчинява романтични истории, като обединява факти и фантазии, като печели време и предлага впечатляващи фрази за периода преди и след раждането, по нейна преценка изпълнението й не бе нищо повече, освен въпрос на оцеляване — на нея самата, и на Крисчън, който бе спокоен и доволно гукаше през цялото време на посещението им.