Барбара Виктор - Игра на смърт

Андреас започна да говори пред нея с гласа на човек, който възразява на някой невменяем.

— Ти беше убедена, че всичко ще стане по плана. — Очите му изпитателно се взряха в нея. — А сега, мамо, да не искаш да ти повярвам, когато ме уверяваш, че Петер ще намери бебето?

Тя се загледа някъде встрани, след което се наведе напред и улови брадичката на сина си с ръце.

— Давам ти дума. Аз ще намеря бебето ти. Не Петер и не баща ти. Аз.

Андреас умираше.

Нямаше никакво значение, че мерцедесът сега бе предмет на интензивна международна проверка.

Нямаше никакво значение, че ударът по американското посолство не бе успял.

Бригите бе преди всичко майка. Състоянието на нейния син беше твърде критично, за да се започне търсенето на друг донор, от който да се вземе костен мозък, за да се продължи животът му. Дар от Бога бе, че бебето е родено с идеални генетични компоненти, които да осигурят излекуване на Андреас, или в най-лошия случай да облекчат критичното му състояние.

Бригите Тоглин Карим се замисли за брат си и за съпруга си, като бе наясно, че и на двамата им липсва финес и въображение, каквито тя винаги бе притежавала. Те бяха отлични стратези, когато ставаше въпрос за насилствени действия. Тя, от друга страна, беше експерт по въпросите на алчността. Парите бяха отговорът, макар че точно в този момент тя не можеше добре да прецени как нещата ще се обърнат в нейна полза. Едва часове по-късно, когато не можеше да заспи и реши да прегледа няколко броя на „Интернешънъл Хералд Трибюн“, успя да види, това, което й трябваше. В броя на вестника от деня след атентата някакъв журналист от Ай Ти Ен бе публикувал обява в колонката за съобщения, че търси всякакви аматьорски видеозаписи от времето преди и след взрива във „Фуке“. Разбира се! Защо не се бе сетила по-рано?

След обяда Дерик и Лекси, с Крисчън, който се бе сгушил у нея, тръгнаха по Шанз-Елизе. Минаха покрай „Рон Поан“, където фонтаните, заобиколени от лехи многоцветни лалета, оформяха кръстовище с кръгово движение, по което колите трябваше да заобиколят, преди да продължат напред, към площад „Конкорд“, където булевардът свършваше. От едната страна на кръговото движение имаше няколко ресторанта, музеи и един театър. От отсрещната страна имаше малка градинка, успоредно на американското посолство. Дерик поведе Лекси към градинката, където двамата се поразходиха, след което той предложи да седнат замалко и да поговорят, преди да отидат в посолството. Лекси прие и избра пуста пейка, която се огряваше пряко от слънцето. Тя закри Крисчън от прахта, която се носеше от лекия ветрец, седна и вдигна очи към Дерик, когато той се настани до нея. Усещаше, че има да й казва нещо специално. Мълчанието му означаваше, че се затруднява да го каже. Той започна с това, че я попита за Ник. Дали е страдал? Дали краят е бил в мир? Дали е знаел, че умира? Обичайните въпроси. Отговори му, доколкото можеше, без да изпада в патологични подробности.

— Не исках да развалям обяда ни — каза накрая Дерик. — Сигурно си се чувствала неудобно да говорим за това. — Той имаше мрачен вид. — Каква трагедия! Сигурно за теб е било доста тежко.

— Предполагам, че за него е било още по-тежко — отговори тя тихо.

Дерик се засуети.

— Знаеш ли, Лекси — започна той, Ник беше изключително популярен. — И пак се запъна. — Аз, ами, всъщност това не е моя идея, но от отдела за външни новини у дома предложиха да направим интервю. Искам да кажа, че можеш да не се съгласиш, но историята е адски интересна.

Тя можеше да бъде по-деликатна, но реши друго.

— Какво значи да е адски интересна?

— Това, че си дошла в Париж, за да разпръснеш прахта му, а след това, искам да кажа, след това ти се случва да преживееш онова нападение просто така. — Той махна с ръка към Крисчън. — Бебето. — Дерик вдигна ръка. Не ме разбирай погрешно, разбирам те, ако не си готова да говориш за това. Аз дори им казах, на онези в Ню Йорк, че се съмнявам дали ще се съгласиш, но те продължиха да настояват, че Ник всяка вечер е присъствал в милиони всекидневни по цял свят.

Тя се изруга мълчаливо. Колко наивно бе от нейна страна да не предположи, че Дерик веднага ще се обади в Ню Йорк, за да им каже за бебето.

— Каза ли им?

— Боя се, че целият свят знае за „Фуке“.

— Не, не. — Лекси се улови, че гласът й изразява нетърпение. — Имах предвид, за бебето.

— Е, да, наистина, споменах за него — призна той. — Не знаех, че е тайна.