Барбара Виктор - Игра на смърт

Тя изглеждаше разтревожена.

— Баща ти не е ли размислил.

Андреас се престори, че изпитва мъка.

— Нашата съдба е да бъдем заедно завинаги — избегна въпроса й той. — Баща ми няма власт над това, което Аллах ни е повелил.

Тя не каза нищо.

— Дяволите да го вземат баща ми с неговото неодобрение към жената, която обичам — внезапно заяви той. — Аллах ми даде смелост да избера Него пред земния си баща. — Той се наведе напред да докосне корема й. — И аз се моля за теб и за нашето дете постоянно, когато не спя. Моля се да те намеря по-красива, отколкото си сега, когато бъдем поканени на трапезата на Аллах.

Трудно беше да се разбере в каква степен нейната душа още търси доказателство. Андреас знаеше със сигурност само, че в негово отсъствие тя бе необщителна и тъжна. Прислужницата му докладваше всеки ден как плаче за него и не може да спи. До този момент логиката на баща му бе необорима. Да запознае момичето с бомбите и другото оръжие и да я застави да се грижи за мъртвите и умиращите беше само част от обучението. Да я остави сама в Бейрут през най-трудните месеци на бременността, да зависи от него за всичко беше още по-решаващо, за да си осигури безрезервното й подчинение.

Тя бе поставила ръце върху корема си и само кимаше.

— Да заспя завинаги с теб и моето бебе не ме плаши — каза тя. — Другият път е толкова бурен — с болката.

Усмивката му бе ослепителна, това бе онази усмивка, с която преди толкова време я съблазняваше в онзи скучен бар в Женева, недалече от университета, в който тя ходеше на глупавите си лекции.

— Да умрем от собствената си ръка, без да убием врага си е грях според нашата религия, ти знаеш това — само каза той. — Ние ще сложим край на нашия живот, като разрушим тяхното посолство в Париж. Това ще е предупреждение, че ще бъдат предприети по-решителни мерки, докато те не разберат, че нашето намерение е да поставим на колене нечестивите военолюбци.

— Аз се страхувам — каза тя с глас, тих като шепот.

Той се изправи и отиде при нея, смъкна се на колене и сгуши главата си при нероденото им дете.

— От какво, скъпа моя? От вечното щастие ли?

След по-малко от шест седмици Доминик роди. Когато бебето беше само на няколко часа, лекарите извършиха по-сериозни изследвания на новороденото, за да определят дали то има необходимите стойности на хемоглобина, за да спаси живота на Андреас. Лабораторните изследвания на кръвта бяха готови за двадесет и четири часа. Детето имаше положителен резус-фактор, група 0. Два часа по-късно се получиха изследванията на костния мозък, които показваха, че при бебето седемнадесет от всичко двадесет клетки бяха съвместими с тези на баща му. Шансовете за успешна трансплантация и следователно за оцеляването на Андреас бяха очевидно в негова полза. Беше въпрос на най-много месец, докато се извършеха някои предоперативни дейности, преди първата от четирите трансплантации да можеше да започне в клиниката в Монтрьо, в Швейцария.

Когато бебето стана на два месеца, Доминик с него и Андреас напуснаха Ливан.

Бригите внимателно слушаше сина си и клатеше глава, когато той описваше душевното състояние на Доминик. Няколко мига тя остана мълчалива. Накрая заговори, грижливо подбирайки думите си.

— Проявил си небрежност — започна тя. — Тя сигурно е подслушала някакъв разговор или нещо друго. Как иначе може да знае, ако не е така?

Челото му се набърчи.

— Тя не знаеше за дистанционното управление — нетърпеливо отговори той. — Знаеше само за фиксирания към раницата шнур.

Бригите обмисли отговора му.

— Ти си се готвел да слезеш от мерцедеса в подземния гараж до „Фуке“ — каза тя, почти на самата себе си. — След това си имал намерение да отидеш пеш до американското посолство, където е била паркирана другата кола. — Тя сякаш потъна дълбоко в мислите си, преди да продължи. — Когато стигнеше до американското посолство, си се готвел да настаниш Доминик в колата.

— Казах й точно това, което ти ми каза. Че ще мина с бебето покрай ъгъла на предградието „Сан Оноре“, за да можеш да я целунеш за сбогом.

— След което ти щеше да взривиш бомбата от безопасно разстояние — завърши Бригите. Тя си пое дълбоко дъх. — Баща ти изобщо не разбира какво може да изпитва една жена — заяви тя с глас изпълнен с ярост. — Глупост е било да се вярва, че тя ще убие собственото си дете. Тя е видяла възможност да спаси бебето, когато си я оставил сама пред „Фуке“. В онзи момент изобщо не я е интересувал твоят план. Разбирала е, че е обречена. Единствено я е интересувало детето. — Бригите поклати глава. — Ти дори не си бил фактор вече. Тя вече не е била твоето малко войниче, твоята покорна робиня на любовта. — Тя помълча. — Тя вече е била само една жена, която иска да спаси детето си на всяка цена.