Барбара Виктор - Игра на смърт

Докато си спомняше различните етапи от живота на сина си и как тя винаги се бе притичвала да изправи грешките му, Бригите внезапно загуби самообладание. Тя не за пръв път се гневеше на съпруга си и брат си за влиянието им върху нейния единствен син. Сега, обаче, смяташе, че има много повече основания за гнева си. Нито Али, нито Петер бяха постигнали някакъв напредък в издирването на бебето.

— Как е могло това да се случи? — осмели се най-сетне да попита тя.

Андреас вдигна поглед, челото му се свъси в мрачно изражение.

— Мен ли обвиняваш, мамо? — с въпрос отвърна на въпроса й той и гласът му прозвуча необичайно рязко.

Рязко, пренебрегвайки изблика на гняв на сина си, тя продължи.

— Тази Доминик, швейцарката, ти почти не я познаваше. Може би си постъпил твърде необмислено.

Той измърмори нещо на арабски, след което пак заговори на френски.

— Elle etait parfaite. Тя беше идеална.

Бригите разбираше критериите му от самото начало: чиста, невинна, наивна и притежаваща необходимите биологически съставки, за да роди идеалното бебе на нейния син.

— Тя беше неуравновесена. Ти трябваше да забележиш това.

Андреас не отговори нищо. Истината бе, че той бе манипулирал и използвал неуравновесеността на Доминик, за да я прелъсти. Спомни си първия път, когато я видя. Само един разговор бе достатъчен, за да плени сърцето на студентката швейцарка в онова малко кафене, недалече от вилата на баща му на Женевското езеро. От самото начало той бе установил, че тя е скучна и без въображение, една млада жена, която гледаше на симптомите на мизерията по света без почти никакво любопитство за причините. Не беше нито активистка, нито пацифистка, нито вярваща, нито атеистка, беше доста обикновено момиче, което послушно бе изкарало с труд училище, което спазваше правилата и се опитваше да оправдае очакванията на швейцарското си семейство от висшата класа. Най-ценното й качество, както бе смятал навремето Андреас, бе желанието й да угажда, да се доверява, да се учи. Тя беше идеалният ученик. А той беше идеалният учител, метафоричното божество, в чиито нозе тя бе готова да седи и да пие отровата му до самия край. Той нямаше никакви съмнения за това. Андреас знаеше силата си. Той беше красив и очарователен, през целия си живот бе такъв и жените се въртяха около него на тумби. Необходими му бяха само три дни, за да вкара Доминик в леглото си и също толкова кратко време, за да я накара да се хвърли презглава в авантюрата на плаща и камата като в най-стария номер, описван в книгите.

Андреас бе взел в прегръдките си пълничкото и некрасиво момиче, след като бе правил любов с нея, бе започнал разговор с нея, бе я предразположил и й бе изразил състраданието си, когато тя му бе описала как се чувства изхвърлена отвсякъде. Бе имала много малко приятелки в училище, не притежаваше почти никаква вяра — нито в себе си, нито в родителите си, които приемаха за дадено, че тя накрая ще се омъжи за някое с нищо незабележимо и посредствено швейцарско момче. С добре обмислен израз на съчувствие, съчетан с неумолима логика, той накрая я убеди да се разбунтува срещу привилегированите си корени. Първият белег на бунта й беше, че пренебрегна установения от родителите си вечерен час и започна да се прибира много по-късно. В няколко случая изобщо не се прибра. Насърчавана от него, Доминик започна да презира лекомислените постъпки в своя, както той я убеди, безсъдържателен живот. Като я подтикваше предпазливо, той я накара да говори оскърбително за безразличието на хората, които по-рано й бяха близки, към страданията на другите. Накрая тя започна да вярва, че е твърде полезна, за да остане цял живот в Женева. Той работи с момичето, докато я накара да се чувства желана и напълно да разчита на него, като я убеди, че тя съществува само като негова жена, негов другар в живота, негов духовен партньор. Той придаде на нейния малък живот смисъл. Предложи й величие вместо меланхолия, драма, с която да замени отегчението си, и накрая я превърна в своя робиня на любовта и смъртоносно оръжие. Ако тя проявяваше съмнения в него, той я утешаваше с обещанията си, ако демонстрираше и най-малък остатък от съвест, той я убеждаваше, че актовете на насилие не са нито престъпни, нито безнравствени, ако се приложат за борба с безочливостта на онези, които държаха света под свой контрол. В един момент Андреас дори й даде статии и изрезки за други млади момичета от добри семейства — германки и италианки, — които бяха успели да оставят своите кървави следи през седемдесетте и осемдесетте години на двадесети век, като бяха осигурили достъп до оградените със стени разкошни домове на своите семейства. Това бяха момичетата от „Червените бригади“ и групата „Баадер–Майнхоф“, които бяха изпълнили ролята си на коварни слугини на други любовници насилници. Доминик в крайна сметка започна да вярва, че при тези обстоятелства, откупът, кражбата и причиняването на телесни повреди не се свързват толкова с измяната, колкото с една оправдана кауза, при положение, че в цял свят цареше социална несправедливост.