Барбара Виктор - Игра на смърт

— Това са най-спокойните мигове, които съм преживявал от седмици — каза Стария, когато келнерът разчисти масата от чиниите. Той се облегна назад. — Кафе?

Реми виждаше, че на жената и нейния придружител току-що им сервираха. Келнерът поставяше чиниите върху масата.

— Еспресо — каза той, като се надяваше, че кафето няма да предизвика дълъг разговор.

Поръчаха кафето. Келнерът го донесе. Двамата го изпиха и Реми запали цигара. Стария се обърна да извика келнера.

— Аз ще тръгвам вече за посолството. Ще си поговорим по-късно.

Реми също стана и стисна рамото на Стария.

— Чакай — рече той и взе сметката пред себе си. — Нека аз да я платя. Това ще е първото перо от разходите ми след завръщането. — Той погледна към купчината вестници, оставени за четене от посетителите. — Мисля да прегледам пресата.

— Нямаш за къде да бързаш — отвърна Стария. — Ще поговорим по-късно.

Докато стоеше прав, Реми изпита усещането, че Стария се колебае дали да не му каже нещо. Но вместо това той се обърна и бързо излезе от ресторанта. Реми седна и тихо въздъхна от облекчение.

Стария се придвижи пеш до следващата пресечка, зави зад ъгъла и влезе в малко кафене. Той застана на бара и си поръча пак кафе, преди да извади мобилния телефон от джоба си и да набере номера. Изчака няколко секунди и едва тогава се обади.

— Нямаш ли телефонен секретар, по дяволите? — ядосано прошепна той. Изслуша другия няколко минути и едва тогава продължи. — Няма значение — рязко добави той. — Направи точно това, което ти нареждам. Реми е в ресторанта „Ле дьо оазо“ на улица „Рю Жакоб“. Изпрати Айвън да го проследи. — Мълчаливо изслуша отговора. — Защото не го познава, затова. — Говореше бързо. — Жената и бебето също са там. — Той нетърпеливо прекъсна другия. — Не, не, тях ги следят.

Преди да затвори, даде точния адрес на ресторанта. Изпи на един дъх кафето и потърси в джоба си дребни пари. На излизане си помисли, че бе успял след толкова време да убеди Реми да се върне на работа. А сега установяваше, че се опитва да разбере мотивите си. Дали го беше накарал да се върне, защото знаеше, че без нещо, което да придава смисъл на съществуването му, Реми няма да преживее болката и страданието? Или беше настоял той да се върне, защото без него, шансовете за успех на тази сложна операция бяха по-малки? Ако трябваше да отговори честно, би признал, че основанията му не бяха съвсем алтруистични. Само укори се. Трябваше да го предположи. Реми не беше готов. Това беше грешка от негова страна, грешка, чиято възможност да завърши с катастрофа бе неограничена.

Вестникът, който Реми взе от поставката, лежеше неотворен на масата до кафето му. Идеята му хрумна за миг, че тя изобщо не отговаряше на неговите предпочитания, но не се подвоумила преценява последиците. Стана и отиде до масата, където се бе настанила Лекси.

— Какво съвпадение — рече той, като я оглеждаше с преднамерено отсъствие на силен интерес. — Помислих си, че трябва да сте вие, но не бях сигурен.

Тя се обърна и усети, че е пребледняла. Когато го бе видяла преди малко, първата й реакция бе да се паникьоса. Но когато той не й обърна внимание, беше се убедила, че шокът от взрива бе причината той да я забрави, или пък да не е сигурен къде и дори дали изобщо я е виждал някога по-рано. Трябваше да го предположи. Тя беше прекалено интелигентна, за да прояви такава наивност. Докато обядваше с Дерик, нервите й бяха опънати. Не смееше да се огледа. Застави се да мисли, че е невидима. Помоли се наум той да я е забравил, като е предположил, че е само някакво познато лице, което не може да свърже с нищо. Но сега, когато той се бе приближил до масата им, тя се застави да събере смелост и сили да проведе светски разговор с него.

— О, да, нали? — реагира Лекси и се усмихна само толкова, колкото бе необходимо, за да не изглежда нелюбезна. Стисна ръката му и изпита усещането, че нейната ръка е сякаш отрязана от лакътя надолу.

Страхът й не оставаше скрит. Тя се опита да му внуши да забрави всичко, което е могъл да забележи по време на атентата. Помоли се на бога защитник на всички изгубени и откраднати деца той да не е видял изобщо нищо. Даде обет на внушителен брой непознати сили, че ако той не спомене за бомбата и за бебето така, че да се предположи, че те са свързани по знаменателен начин — за миг тя се пребори със себе си, — тя никога повече няма да краде друго дете. Нервен пристъп на кикот за малко щеше да се изплъзне от устните й. Дерик се изправи. Лекси побърза да обясни.