Барбара Виктор - Игра на смърт

Това не би могло да се случи в по-неподходящ момент. Искам да се махна от тук. Уволнете продуцента. Сменете картичките с репликите. За миг тя се паникьоса, но си спомни какво беше казала Сорша — тя не беше слоница.

— Това е бебе — отговори сухо Лекси.

Последва миг на мълчание, преди той да запита:

— Чие бебе?

— Моето — каза Лекси.

Пак последва мълчание, преди Дерик да възвърне способността си да говори.

— Вашето — повтори той също така сухо, преди да зададе предвидимия си въпрос: — Вие с Ник кога сте родили бебето? От Ню Йорк никога не са споменавали за това. Аз нямах представа…

— Съвсем малко хора знаеха — излъга спокойно Лекси. — Толкова много неща се случиха през изминалата година, както можете да си представите.

Крисчън се бе успокоил и вече заспиваше, опрял глава на рамото на Лекси.

— Лекси, това е чудесно. Съжалявам, че не знаех. Изгарям от нетърпение да го видя… — Той направи пауза. — Него или нея?

— Него — отговори тя. — Крисчън.

— Е, не знам дали да се смея или да плача — продължи той, преди да се впусне в обяснения. — Сигурно съм звънял поне десетина пъти. Сигурно сте чула за бомбения атентат, а?

Тя се опита гласът й да прозвучи с безразличие.

— Всъщност аз бях във „Фуке“, когато бомбата се взриви. — Чу го, че изахка.

— Защо не ми се обадихте, за Бога?

— Предполагам, защото бях направо вцепенена. Така или иначе, извадихме голям късмет.

— И аз така мисля — съгласи се той. — Вижте, искате ли да намина към вашия хотел и да ви заведа на обяд. Крайно време беше да се срещнем, макар че предполагам, че можеше да се случи при по-благоприятни обстоятелства.

Завладя я чувство на облекчение.

— Би било чудесно, но ми се налага да отида до посолството. — Тя вече бе взела решение. — Изгубих си паспорта и документите на детето — излъга тя.

— Аз ще ви заведа там след обяда. — Той помълча и когато продължи, гласът му звучеше по-меко. — Лекси, аз нямах представа… — започна той и се запъна. — За нищо.

— Ще поговорим за всичко, когато се видим. — Мисълта й трескаво скачаше. — Колко време смятате, че е необходимо да ми издадат нов паспорт?

— Не знам — отговори той. — Обикновено става за двадесет и четири часа. — Той се позасмя. — Колко глупаво е това? Сигурен съм, че посланикът е познавал Ник или поне е слушал за него. При тези обстоятелства, сигурен съм, че всички ще направят всичко необходимо за вас. Все пак вие сте неговата вдовица.

Лекси сдържа изненадата си. Тя никога не се беше сещала за предимствата от това да е вдовицата на Ник Блейк, защото всъщност не бе успяла да се нарадва на привилегиите да му е жена.

— Аз ще се обадя в посолството, веднага щом започнат работа, тоест към девет часа — увери я Дерик.

— Много ви благодаря — каза тя, преди да попита, като гласът й не издаваше нищо друго, освен празно любопитство: — А какво знаете вие за бомбения атентат?

— Нищо конкретно. Към тоя момент само куп слухове.

— Например?

— Ами като за начало, атентаторката самоубийца не отговаря на обичайния профил. Струва ми се, че някой каза, че била русокоса.

Никак не я интересуваше външното описание на жената. Можеше по-добре от всеки друг да предостави на френските следователи всички подробности, от които се нуждаеха. Думите й излязоха от устата й една по една, сякаш несвързани.

— Странно, че никой не е поел отговорността за атентата — продължи Лекси с надеждата да научи други доказателства. — Или поне аз не съм чула нищо такова от новините.

— И ние не получаваме много информация. Последното нещо, което аз чух, е, че някаква група, която се нарича „От любов към човешкия род“ се е обадила в агенция Франс Прес и е заявила, че те били поставили бомбата в знак на протест срещу френските власти. Заради изхвърлянето на група нелегални имигранти от парижка църква.

Внезапен порив да си припишат заслуга, каквато нямаха, помисли си тя.

— Успяха ли да постигнат нещо?

— Не — отговори Дерик. — Малко преди да ви се обадя, научих, че „От любов към човешкия род“ официално са изключени от списъка. Тази групичка, ако може да се нарече така, се състои от един луд и неговият бавноразвиващ се син и те не могат да гръмнат дори един балон. Така или иначе, пуснахме обява в „Трибюн“ веднага след атентата с молба за предоставяне на любителски филми, за да мога да направя специален репортаж.

Тази информация наруши спокойствието й.

— Сигурно са се отзовали толкова хора, че са ви залели със записи — предпазливо попита Лекси.