Барбара Виктор - Игра на смърт

Стария отвори куфарчето си.

— Атентаторката беше изчезнала преди малко повече от година — продължи той, докато тършуваше из книжата си. — Нямаше никаква следа от нея никъде и това е причината ние най-случайно да разполагаме с нейните отпечатъци от пръсти и с картона на зъболекаря й. Родителите й направиха всичко възможно да я открият. — Той подаде на Реми няколко папки и кафяв плик, в който имаше снимки. — И тук имахме късмет.

Реми пое всичко и отиде до бюрото. Седна там, разстла документите и снимките пред себе си и започна да чете. Когато свърши, разгледа снимките. Минаха няколко минути, преди той да вдигне очи.

— Какъв е приоритетът ти? — попита Реми, а един мускул потрепваше на челюстта му.

— Ние несъмнено искаме да запазим живота на Тоглин, сестра му Бригите и малкото й момченце, Андреас. Ако нещо се обърка с Тоглин, ти ще решиш какво да правиш с него. В зависимост от настроението ти, разбира се… Ако французите решат егоистично да не се ангажират, вън от съмнение е, че швейцарците, с наша помощ, ще предявят обвинение за пране на пари и неплатени данъци. Ще прекара остатъка от живота си в затвора. Що се отнася до сестра му, Бригите, в даден момент ние ще предоставим нашите улики на швейцарците и французите за дребния й експортен бизнес. В момента ме интересува единствено Андреас и по тази причина ни е необходим Тоглин. А, ако успеем да заловим саудитския арабин, Али Карим… — Той с усмивка се облегна назад. — Е, така животът ми ще придобие нов смисъл.

За известно време Реми упорито продължаваше да смята, че не е добра идея пак да започне всичко, но след това отстъпи, като призна, че има интересна предпоставка. В края на краищата, Стария беше изтъкнал сериозен мотив. И не беше ли по-добре за него да бъде взривен в някоя чужда страна под претекста, че така е по-логично, вместо да умре на сантиметри от собствената си къща? Много по-късно той щеше да признае, че се бе съгласил заради вината, която изпитваше. Ако не бе излъгал за жената, можеше да откаже на молбите на Стария да се завърне.

Стария отново започна да тършува из куфарчето си. Той подаде на Реми няколко документа, като обясняваше:

— Паспорт, шофьорска книжка, кредитни карти. Продължаваш да се наричаш Стефан Уоткинс, същото име, което използваше в Берлин. Ти са наполовина британец, наполовина французин и имаш апартаменти в Лондон, Париж и Ню Йорк.

Реми неохотно протегна ръка и взе документите.

— Откъде знаеше, че ще се съглася?

— Не знаех. — Стария се усмихна. — Продължавам да бъда предпазлив оптимист. Засега само ще отидеш на търга. — Той замълча внезапно и постави ръцете си върху раменете на Реми. — Ще ми се да мисля, че взаимните ни чувства през всичките тези години значат нещо. — Той пак замълча. С други думи, вярвам, че ти ми имаш доверие, когато ти казвам, че това е най-доброто за теб. Надявам се, че ми вярваш.

Двамата останаха неловко така няколко мига.

— Няма да отрека, че мотивите ми като цяло не са алтруистични — тихо продължи Стария. — Но ти знаеш, че аз държа много на теб и вярвам и че ти също държиш на мен. — Той спря. — Вярвам ти — повтори той и вдигна ръцете си от раменете на Реми. — Сега, ще ме извиниш, но имам нужда да взема един душ. Резервирах си стая в едно хотелче зад ъгъла. — Той се усмихна. — Във всеки случай, можем да обсъдим останалото по време на обяда. Какво ще кажеш, да мина ли да те взема към един часа? Наоколо има десетина малки бистра, които са по-добри от „Фуке“ и не са по вкуса на владетелите от Третия свят и на треторазредните богаташи.

— Между другото — попита Реми, сякаш едва сега се бе сетил, — ти как предлагаш да вляза в една приятелска страна като Швейцария и да извърша публична екзекуция на един от най-видните граждани на страната?

Двамата мъже се вгледаха един в друг. Това беше мигът, в който и двамата разбраха, че оттеглянето от работа, което Реми си бе самоналожил, официално бе свършило.

— Кой е казал нещо за публична екзекуция?

— Ами какво?

— Аз си мислех по-скоро за нещо от рода на публично погребение.

Веднага след като излезе от сградата на Реми и тръгна към близката пресечка Стария извади мобилния си телефон. Той не изпитваше никакви скрупули за това, което се готвеше да направи. Все пак, независимо от това колко държеше на Реми, неговото протеже беше излъгало. Нямаше никакво значение дали го беше направил нагло, или защото причината беше преживеният шок от атентата. Разполагаше с време по-късно да изслуша извиненията му.