Барбара Виктор - Игра на смърт

Бригите Тоглин, красивото швейцарско момиче, бе запленило сърцето на Али Карим, милионера от Саудитска Арабия, и бе станала четвъртата му и любима жена. Имаше всякакви слухове, някои верни, други — не. Единственото нещо, което се знаеше със сигурност, беше, че след като техният единствен син се бе родил, Бригите Тоглин Карим безумно бе обикнала момчето, беше го научила да плете дантела, да чете френски автори, да овладее френски език и да удовлетворява вкуса му към добри вина и скъпи парфюми.

— Така беше по времето, преди Али Карим да започне да се укрива — върна се в спомените си Стария. — За него беше направо чудесно, че любимата му жена живее в чужбина. Това му служеше като извинение да пътува до Европа. Редовно идваше да види нея и сина си. Играеше на хазарт в Лондон и пиеше добро вино в Париж.

Андреас бе израснал, като живееше живот, който бе шизофренично изпълнен с материални и плътски наслади. От светските изкушения на европейските градове, където прекарваше приятно сред жените, с костюмите на „Армани“ и с червеното си ферари, до джамиите, където се опиваше от доктрината на исляма и стриктно изпълняваше всички религиозни предписания за жертвоготовност и влизане в бой — навсякъде той оставаше недосегаем заради семейното си богатство и връзките на благочестивото си семейство. Когато посещаваше баща си в разкошната му зимна къща в Таис, в Саудитска Арабия, в планините над Джида 2 2 Морското пристанище на Мека на Червено море. — Б.пр. , в провинция Хиджаз, близо до Мека и Медина, той обличаше бяло тобе — халат, с наметало — готра, което покриваше главата му. В лятната резиденция на баща си в Сирия, на Голанските възвишения, той захвърляше всички символи на Бога и разговаряше за проливане на кръв и отплата с младежа, който баща му бе наел на служба. Самият той, сладкодумен, занимателен и буен, Андреас изпитваше същото презрение към тийнейджърите–ливанци, които по шорти висяха по цял ден във фоайето на „Шератон“ в Дамаск, каквото изпитваше и към прехвалената военна мощ на западните си врагове.

Стария отпи от уискито, преди да продължи разказа си. Нямаше никакво съмнение, че разказът бе заинтригувал Реми.

— Геният на Тоглин всъщност се прояви в това, че той успя да убеди Али Карим да финансира и обучи една нова армия от убийци — лишените от всякакви права, децата на бившите съветски номенклатурчици, източногерманските полицаи и офицерите на ЩАЗИ, които, след като падна Стената, бяха изхвърлени от обществото.

— Това можем да го отбележим като един от капаните на демокрацията — обади се Реми. — Фитил, изработен в ада. — Той сви рамене. — Предполагам, че китайците затова се подсмихват.

Стария беше озадачен.

— Защо смяташ така?

— Защото тяхната стена още е цяла — отговори Реми.

Стария кимна, че оценява шегата, след което пак стана сериозен и продължи с инструктажа.

— Али се съгласи не само да плаща сметките за заплатите, оръжието и безопасните квартири — обясни той, — но даде указания на Андреас да наема и обучава тази нова армия от терористи със светъл цвят на кожата — французи, германци, швейцарци, холандци, британци, жени и мъже, които лесно можеха да преминат през охраната на летищата и да се скитат из всички европейски градове, без да привличат внимание. — Стария се облегна на стола. — Но пък освен това нали най-важното е да се подбере правилният момент? Няма никакво съмнение, че разпадането на Съветския съюз съвпадна с възхода на Ал Кайда и рязкото разрастване на неонацистката мрежа из цяла Европа. — Той се поспря. — И тук отново се връщаме към наивността на нашите американски приятели. — Той пак поспря. — Които, както ти се изрази, са лишени от въображение.

За миг-два единственото нещо, което интересуваше Реми, сякаш беше ръбът на чашата му. Той мълчеше, докато прокара пръст по него. Когато накрая заговори, гласът му почти не се чуваше.

— Ще те излъжа, ако кажа, че не ме заинтригува. — Той вдигна очи. — Но ще ти направя огромна лоша услуга, ако се върна. — Той пак съсредоточи вниманието си върху чашата. — Аз не съм същият човек…

Стария изглеждаше потънал в мислите си за няколко секунди, преди да продължи да говори. Някъде в глъбините на ума си той напълно разбираше, че Реми не е същият човек, макар че вярваше, че това е временно. Или поне искаше да вярва.

— Преди две седмици — продължи той — конфискувахме два камиона на швейцарско германската граница. Първоначалният оглед показа, че превозват дамски дрехи и разни дрънкулки. Когато обаче разглобихме камионите, намерихме експлозиви, поставени зад няколко тайни преградки. Задържахме шофьорите. Отведохме ги в нашето посолство в Берн и ги разпитахме, преди да ги прехвърлим обратно в страната им. Задържани са от полицията. — Той почука по куфарчето си, което още лежеше затворено в скута му. — Всичко е тук, вътре. Според информацията, с която разполагаме, това е третата пратка в разстояние на три седмици. Като се връщаме назад, сега знаем, че материалът от тези камиони е бил използван при двата последни бомбени атентата, единия в Брюксел, другия в Тулуза.