Барбара Виктор - Игра на смърт

Месеци наред Стария се бе опитвал да го извади от депресията му с увещанията си. Беше му се обаждал, беше му писал и дори беше извършил няколко безсмислени пътувания до Париж, за да си тръгне, без дори да бе видял Реми.

Реми отклони погледа си и гласът му почти не се чу.

— Аз не мога да се върна в Берлин.

— Кой е казал нещо за Берлин? — реагира Стария. — По този въпрос няма никаква промяна.

Малко след трагедията Стария бе предложил Париж да стане базата на Реми, което бе достатъчно близо до проблемните райони и достатъчно далече, за да не се натъкне на всякакви визуални опити за физическо насилие, които само ще извикат във въображението болезнени спомени. И дори ако някои от колегите на Реми смятаха, че с него е свършено и че връщането му в Париж е начин, по който Стария иска да го пенсионира в разцвета на силите му, без да го кара да се чувства ненужен, те не го казваха със завист. У дома нямаше никой, който да не смята, че той е заслужил назначението си. Както винаги, Стария бе постъпил по-скоро прагматично, отколкото емоционално. Той беше убеден, че Париж е единствената възможност Реми да започне отново работа за тях, — а също и за себе си. В края на краищата, Париж беше родното място на Реми. Той разбираше френската душа, говореше езика и лесно се ориентираше.

Стария свали очилата си и потърка очи, преди пак да ги сложи внимателно на носа.

— Върни се — тихо каза той. — Заради своята здрава психика, ако не заради друго.

Отпуснат на стола, Реми поклати отрицателно глава.

— Направи го тогава заради мен — опита се да го склони той. — Поне ми позволи да ти разкажа какво сме научили, след като ти напусна.

Реми не каза нищо. Логиката му повеляваше да откаже. Уважението, което изпитваше, го караше да не възразява. Той вдигна очи.

— Не го ли правя винаги? — попита той. — Не правя ли всичко заради теб.

Слънцето бе намерило малък процеп между спуснатите щори. Ивици светлина се отразяваха върху покрития с дебел килим под. Андреас Карим не беше заспал. Под въздействието на успокоителното, той разбираше, че лежи върху операционната маса в кабинета на лекаря, макар че споменът за това как се е озовал там бе още смътен. Той ясно възстановяваше в съзнанието си събитията до момента, в който слезе от колата само няколко минути преди взрива. Спомняше си, че бяха закусвали с Доминик и майка му в апартамента на авеню „Фош“. Спомняше си, че бе провел телефонен разговор с вуйчо си Петер, който беше в Лозана. Виждаше в спомена си как двамата с Доминик излизат от апартамента с бебето и се качват в колата. Доминик изглеждаше спокойна. Бебето бе заспало в скута й. Когато минаваха по Шан-з-елизе към площад „Конкорд“, той усети, че му се налага да спре за малко. Спря на тротоара пред „Фуке“ и реши да влезе бързо в писоара на ъгъла, това щеше да отнеме по-малко време, отколкото да влиза в ресторанта, помисли си той, защото там щеше да се наложи да обяснява, да пита къде е тоалетната, да мине през подобната на пещера зала за хранене, да се справи със стълбите към тоалетната и да му се наложи да повтори всичко това, преди да излезе на улицата. Никога нямаше да може да си обясни кое го накара да се обърне да погледне назад, когато търсеше дребни в джоба си, за да ги пъхне в ключалката на вратата на писоара. Но се бе обърнал и видя, че Доминик стои на тротоара. Помисли си, че тя иска да подиша чист въздух или че бебето не иска да стои на едно място. Когато обаче излезе от писоара и се готвеше да се върне в колата, видя, че Доминик разговаря с някаква жена. Тя внезапно подаде бебето на жената, преди да се качи обратно в колата. Взривът избухна, когато той се бе отправил към нея. Последното нещо, което си спомняше, беше болката, така силна, че не можеше да я понася. Докато лежеше на тротоара, опита се да свърже в едно това, което се бе случило преди малко — Доминик, бебето, бомбата. Трябваше да се махне от там. Ами бебето? Жената, която бегло бе видял да разговаря с Доминик, беше изчезнала. Той успя с труд да слезе по стълбите и изчезна в метрото. Инстинктът го ръководеше. Единственото нещо от значение в този момент беше да се добере до кабинета на лекаря си. Беше извадил късмет. Хората смятаха — напълно правилно, — че е станал жертва на бомбената експлозия. Разчорлен и ранен, Андреас Карим беше човек като тях, невинен случаен свидетел, който бе станал статистическа бройка в поредния варварски акт на насилие. Докато пътуваше с метрото, мислите му бяха съсредоточени единствено върху това да стигне до лекаря си и да получи помощ за мъчителната болка. В ретроспекция той се укоряваше, че е направил тази фатална грешка. Когато пристигна при лекаря, говореше само и единствено за бебето. И въпреки утешителните думи на лекаря и уверенията му, че болката го е направила неспособен да мисли логично, а шокът го е зашеметил и не е могъл да прецени какъв да бъде приоритетът му, страданието не намаля.