Барбара Виктор - Игра на смърт

На Лекси не й беше минавало през ума, че може да направи точно това.

— Защо?

За миг Сорша се поколеба.

— Ами, най-напред, защото ми е мъчно за теб, а на второ място, като стоиш там сама с това, нищо няма да промениш.

Лекси не знаеше как да отговори на това. Имаше толкова много спомени, някои от тях болезнени, други горчиви, всичките прикриващи неясния гняв, който тя веднъж се бе опитала да определи. Истината беше, че Лекси нямаше никакво желание да се връща у дома, макар че съзнаваше, че като отлага пътуването от Монтрьо за Париж, тя фактически отлага неизбежното — да се завърне в Ню Йорк и да продължи живота си.

— Работя по въпроса — отговори сънливо Лекси. — Вече почти имам готовност да си тръгна оттук.

— О, Лекси — каза Сорша. — Не си причинявай такива неща. Изпълни желанията му и се прибери у дома.

Естествено, че щеше да изпълни желанията на съпруга си. Нима не го бе правила винаги досега?

Малко след изгрев-слънце Реми бе събуден от някакъв дразнещ звук. Някой натискаше продължително звънеца на вратата. В началото Реми вмъкна този звук в съня си. Беше последвал жената с бебето до порутения жилищен блок близко до Латинския квартал. В съня си той бе изтичал нагоре по стълбите след тях, беше стигнал до вратата и бе натиснал продължително звънеца. Тъкмо тази настойчивост на звъненето го събуди от дълбокия сън. За миг той реши да не отваря, но внезапно си спомни. Скочи от леглото само по боксерки, бързо отиде до вратата, погледна през тесния отвор на металната шпионка, преди да отключи и да отвори рязко вратата.

— Закъсня доста часа. Очаквах те снощи.

Стария имаше изненадващо свеж и отпочинал вид. Оредялата му бяла коса бе отметната на главата му, веждите му бяха събрани над носа му.

— Няма ли да ме поканиш да вляза?

Реми отвори вратата по-широко и се дръпна, за да го пусне. Стария мина покрай него, без да спира да се ръкува, и се огледа за миг преди да седне на един от двата удобни стола във всекидневната, като внимателно подпря дипломатическото куфарче на коленете си.

— Това беше първата ми възможност да се освободя. — Мъжът се взря в раната върху бузата на Реми. — Дълбоко си се порязал!

Реми сви рамене.

— Можеше и да е по-зле.

— Копелета! Аз бях само на две преки от „Фуке“, когато бомбата избухна.

— Очевидно откъм безопасната страна на южния вятър.

— Имах късмет. Няколко души бяха порязани от летящи парчета стъкло. — Той поклати глава. — Но това няма значение, цяло чудо е, че ти си останал жив.

— Да пием тогава за нашия общ късмет — предложи Реми. — Кафе или нещо по-силничко? — попита той.

Стария погледна часовника си.

— Мисля, че случаят налага да пием нещо по-силничко, не си ли съгласен?

Реми се скри в спалнята, където набързо си сложи чифт панталони с цвят каки и тениска. Минутка по-късно той се върна с бутилка скоч и две водни чаши. Седна, напълни чашите и подаде едната на госта си.

— За късмета — предложи тост Реми.

— За живота — добави Стария.

След като приключиха с формалностите, Реми погледна към стария си приятел и наставник за миг, преди да се разсмее на висок глас.

— Ти никога ли не спиш?

В крайчеца на устните на мъжа се появи кисела усмивка.

— Как бих могъл да спя, когато всички искат да вземат частица от мен?

Реми протегна краката си и кръстоса ръце на гърдите си, след което отговори с лека ирония.

— Трябва да се научиш как да възлагаш на други задълженията си. След като имаш толкова голям персонал сега, трябва да им създаваш повече работа.

Краткият жест, с който мъжът не прие предложението, изглеждаше още по-внушителен в малката стаичка.

— И ти си като другите — с престорена раздразнителност започна той, — мислиш, че моят толкова голям персонал, както ти се изрази, гори от желание да се рови из купищата документи и доклади, които всеки ден се трупат на бюрото ми. — Той се взря в Реми над рамката на очилата си. — Истината е — продължи той, премигвайки бързо с очи, — че моите хора ми заявяват, че са твърде заети, за да удовлетворяват невъзможните ми искания.

— Значи най-после си станал реалист.

— Селекционер — поправи го мъжът с лека усмивка. — Подбирам си само хора, които са в състояние да вършат невъзможното.

Реми бе наясно, че скромността съвсем не беше най-характерното нещо за Стария. Това обаче, което го развесели най-много в момента, беше начинът, по който той се бе облякъл. Беше си сложил твърде много дрехи за необичайно топлата парижка пролет, носеше плетена вълнена жилетка под сакото от туид и приличаше на продавач в бакалия от Нова Англия през някой мразовит есенен ден.