Барбара Виктор - Игра на смърт

За онези, които познаваха Лекси, беше очевидно, че тя ще успее в избраното от нея поприще и без Ник Блейк. Тя притежаваше дарбата да изслушва хората, да проявява неподправен интерес към това, което те искаха да споделят. С всеки човек, с когото разговаряше, тя по различен начин навеждаше главата си, стискаше по различен начин ръката му, различно беше изражението на очите й, които винаги бяха изпълнени с внимание. А когато говореше, правеше дълги паузи между отделните думи, с което още по-силно спечелваше събеседника си и го хипнотизираше. Обстоятелството, че тя също така се бе оказала и красива, по никакъв начин не накърняваше привлекателността й. Беше наследила от майка си фината й ирландска хубост, а от баща си — неговото чисто американско, дългуресто телосложение. Тя притежаваше усет за една естествена изисканост, което й позволяваше да носи дрехи, подчертаващи специфичния й стил на елегантност на една мъжкарана — панталони и тениски, дънки и обикновени ризи, фланелки и сака, които или бяха провиснали, или плътно стягаха тъничката й талия и тесните й гърди. Тя можеше еднакво лесно да изглежда елегантна и женствена, когато се появяваше и на делови срещи, и на официални вечери, и на други приеми. При тези случаи тя винаги се обличаше в скромна черна тясна рокля, която правеше силуета й отзад да изглежда строен и тесен и по-слаб от този, на която и да е манекенка от подиума. Когато влезеше в някое помещение, имаше навика да полюшква тялото си в серия полукръгове при вървежа. Когато се привеждаше напред и назад при това, заради ръста си, движенията й наподобяваха сякаш танц.

Година по-късно тя не само подготвяше голям дял от текстовете на Ник, но и заместваше в уикендите някои от репортерите на живо при предаване на местните новини.

В началото на тяхната връзка Лекси се смяташе за късметлийка, че се е влюбила в мъж, който гледаше сериозно на работата си и притежаваше изискан вкус. Допълнително възнаграждение беше и това, че и той обичаше холивудските филмови епопеи, телевизионните комедии на ситуациите и ча-ча. Ник я разсмиваше. Ник я разплакваше. Той беше първият мъж в живота й, който смяташе, че прелъстяването се изразява повече в изслушване, не в приказване. Лекси обичаше да казва, че през десетте години, когато бяха заедно, той й бе наставник, приятел и любовник. За голямо нейно нещастие единствената роля, която той не приемаше да изпълни, беше да стане баща на нейно дете. По ирония на съдбата точно по време на последното им пътешествие до Париж, в същия хотел, в който сега се намираше с Крисчън, въпросът дали да си имат бебе предизвика разрив помежду им, а той фактически така и не можа да бъде преодолян.

Лекси бе повдигнала въпроса по време на вечеря.

— Искам да имам бебе — бе се усмихнала тя. — И по-специално да имам бебе от теб.

— Двама са малко, трима са много — троснато бе отвърнал той.

— Никога не съм те молила за нищо — бе започнала да спори тя. — Приех това, че ти не искаш да се жениш, но дори и сега не те моля за нищо. Само споделям с теб какво изпитвам и какво би ме направило щастлива, като признавам, че не е нещо кой знае колко оригинално, но аз вече съм на тридесет и три и искам да родя бебе, преди да е станало твърде късно.

Той бе въздъхнал.

— Не ни ли е добре така, както сме сега?

— В интерес на истината не ни е чак толкова добре така, както сме.

През следващите няколко часа двамата бяха продължили да спорят за смисъла на нещата, да се позовават на философски съждения и умело да избягват всички подробности, по-големи и по-малки, от които и двамата се бяха възмущавали във връзката си.

До края на престоя им в Париж между тях бе останало напрежение. Бяха ходили на покупки, по музеи, бяха се хранили в някои от най-изисканите ресторанти, бяха се любили, но нищо помежду им не бе останало същото. През последната им вечер в Париж, докато седяха в поредното бистро, Ник бе напълнил чашата си с шампанско.

— За теб, Лекси — бе казал той и се бе навел напред. — За нас двамата.

Разговорът обаче бе стигнал твърде далече, за да се вдига тост в израз на любов от негова страна. Двамата бяха влезли в спор по тема, която още от самото начало бе смущавала отношенията им. Тя бе вдигнала чашата си.

— За мен — бе казала тя.

Ник сякаш се бе сепнал.

— Какво значи това?

В очите й имаше сълзи.

— Не мога, Ник. Минаха почти десет години, но аз повече не мога да издържам. — Бе си поела дълбоко дъх. — Всичко свърши.