Барбара Виктор - Игра на смърт

Реми смъкна дрехите си и влезе под душа, като се остави водата да отмива прахта и нечистотията от бомбата. Когато затвори крановете, чу телефона. Зави се с кърпа под кръста и с леки стъпки влезе във всекидневната, за да се обади. Закрепи слушалката с брадичката си към рамото и запали цигара.

— Замалко да стане!

Веднага позна гласа. Имоджин.

Отговори й предпазливо, с любопитство.

— Какво искаш да кажеш?

— Не трябваше ли да се срещнеш със Стария там на обяд?

Първата му реакция беше да отрече. Но вместо това заобиколи въпроса.

— За съжаление, за много хора съвсем не се оказа замалко — отговори той може би леко по-остро, отколкото бе искал. Видя във въображението си руменината, която нахлуваше от шията към бузите й, всеки път, когато тя се почувстваше несигурна. Ненавиждаше се, че дори не си даде труд да се престори, че го е грижа за нея. Ненавиждаше и нея още по-силно за това, че го търпи.

— Искаш ли компания? — попита тя.

— Няма смисъл — рязко отвърна той със затворени очи. — Добре съм така.

Чу я, че въздъхва и знаеше, че това щеше да е единствената проява на неудоволствието й. Преди двамата дори да бяха започнали това, което не би могло да се нарече любовна история, той ясно даде да се разбере, че нито очаква, нито дори се готви да дава обяснение за времето, когато отсъства. Всяка среща, колкото и внимателно да бе уредена, не приличаше на нищо друго, освен на случайна среща. Той беше доволен от тази спогодба до момента, в който усети, че тя иска нещо повече. В отговор все по-често беше зает. Остави мълчанието да продължи, защото знаеше, че тя ще го запълни.

— Искаш ли да научиш ние какво имаме? — попита тя, сменяйки темата на разговора с по-неотложни въпроси.

— Защо не? — отговори Реми, давайки си вид, че му е досадно.

— Имам всичко записано на филмова лента, от момента, в който той кацна на „Шарл дьо Гол“, до взрива. После го изгубихме. Проблемът е, че мобилният му телефон вероятно е бил унищожен от взривната вълна, защото загубихме и сигнала. — Тя помълча. — Искаш ли да научиш с какво друго разполагаме?

Той чак не смееше да диша. Ако Имоджин бе видяла или заснела размяната между атентаторката и неговата непозната — защото, така или иначе, тя беше станала негова, той трябваше да каже на Стария.

— Давай.

— Колата беше мерцедес, произведен през 1997 година, доставен в Цюрих, където бил продаден на компанията „Ориент Трейдинг“. Не знам много повече, освен че номерът беше швейцарски, VD 76954, регистриран в кантона Во.

С част от себе си изпита облекчение, макар и да остана нащрек. Надценявай, напомни си той, и никога не подценявай. Нека тя да разкрие истината, когато му дойде времето, дори ако го направи в графата „лъжи“. Той щеше да научи. Концентрирай се, заповяда си той. Трябваше да се концентрира върху събитията, такива, каквито ги знаеше. В този момент единствено го интересуваше това как онези копелета бяха приготвили такава смъртоносна изненада. Остави я да говори и докато тя продължаваше, той все повече се убеждаваше, че не знае нищо повече. Очевидно цялото й внимание бе съсредоточено само върху това, че бе изпуснала мишената си. И нищо друго. Точно така винаги действаше Стария — с добре определени и класифицирани биологични видове.

— Питам се дали френските власти ще разкрият точно тази информация пред журналистите.

— Не се знае дали им е известна.

— И друго нищо? — провокира я той. — Винаги съм си мислел, че вие, ирландките, сте по-усърдни.

— Не започвай пак с твоите саркастични забележки — закачи се с него тя.

— Напротив — отвърна той, игричката им му беше вече омръзнала. — Аз съм изпълнен с гордост. — Той дълбоко всмукна от цигарата си. От друга страна, беше възможно тя да скрива информация. Все пак, помисли си той, тя не е моя собственост. Беше собственост на Стария, който я беше купил и бе платил цената й.

— До утре вечер не съм на работа — започна тя. — Ти сигурен ли си, че не искаш да имаш компания?

Всяка дума, която тя произнесе, го задушаваше.

— Вечерта почти свърши — отвърна той, все така втренчен в тавана. — Всъщност, чакам Стария да дойде.

— Кога ще те видя?

Искаше да отговори — никога, но искаше и да се зарови вътре в нея, за да спре болката, която го бе връхлетяла без предупреждение.

— Трудно ми е да ти кажа.

— Тревожа се за теб.

Какъв смисъл имаше всичко това? Тя не беше нито първата, нито щеше да е последната, макар и той да бе убеден, че повече няма да има друга.