Барбара Виктор - Игра на смърт

Защо тази изглеждаща в отлично здраве жена не кърмеше детето си? Лекси веднага се сещаше за поне няколко причини — нервно разстройство след раждането, при което млякото й е пресъхнало; лъчева терапия, която не позволява кърменето; необходимост от допълнителни шишета, тъй като работи нощем. Когато влезе в магазина, тя си избра най-подходящия отговор, в случай че аптекарят я попиташе, просто да му каже, че това не е негова работа. Оказа се обаче, че фармацевтът е жена, която изглеждаше изтормозена и преуморена. Щом зърна кутиите със стерилни превързочни материали, спирт и опаковани игли за спринцовка, които двамата униформени работници от Червения кръст хвърляха в големия брезентов чувал, Лекси разбра какво става.

— Минутка само — каза й аптекарката, докато подаваше материалите. Когато свърши, тя погледна Лекси и поклати глава. — Животни — каза тя през стиснати зъби. — Как може някой да направи такова нещо?

Наистина, мълчаливо се запита и Лекси, макар че знаеше, че извинението щеше да остане непроменено: засегнато достойнство, отплата и ненавист към западната цивилизация.

— Трябва ми малко бебешка храна — само каза тя. Пресмятайки бързо по едно шише на всеки четири часа, добави: — За да ми стигнат за четири дни, двадесет и четири шишета.

Жената кимна.

— Те са опаковани по шест, така че ви трябват четири пакета. — Тя се запъти към дъното на магазина, след което се обърна: — Имате ли предпочитана марка? Алергични ли сте?

Лекси остана външно спокойна, макар че умът й трескаво мислеше.

— Засега не — отговори тя безгрижно, съзнавайки, че малкото човече, чието юмруче сега се притискаше към блузата й, бе преживяло терористичното нападение. Алергията към даден вид изкуствено мляко не би могла да крие такава смъртоносна опасност. — Я ми дайте най-популярната марка, защото не знам какъв е френският еквивалент на това, което използвам у дома — спокойно излъга тя.

В количката си тя сложи новите пакети. Тръгна по Шан-з-елизе, отправяйки се към хотела си. Откъм ресторант „Фуке“ продължаваше да се носи пушек, макар че рядко се чуваше сирената на полицейска кола с неприятните й вопли, които навяваха спомени за други лоши часове от историята на Франция. Когато наближи авеню „Жорж V“ разбра, че ще е почти невъзможно да хване такси, което да я закара до хотела й на Левия бряг. Тя продължи по авенюто и стигна „Пон Алма“, където мостът прекосяваше Сена. Спря се. В хотела се беше регистрирала като неомъжена, а сега се връщаше там след първата си следобедна разходка като самотна майка. Дали беше необходимо да дава обяснение на портиера? Дали това го интересуваше? Лекси мълчаливо се смъмри, защото ясно разбираше, че има и по-важни неща, за които да се тревожи, от това какво ще си помисли портиерът, когато се появи на рецепцията и поиска веднага да сложат кошче в стаята й. Някакъв луд току-що бе взривил половината Шан-з-елизе, прахта на съпруга й беше изчезнал завинаги, пръснат от лекия ветрец, който разнасяше частици от други безпомощни покойници, а тя си бе тръгнала от там с нечие чуждо бебе, което сега зависеше от нея за всичко и което, между другото, нямаше име, или поне Лекси не знаеше да има. Това й мина през ума за миг. По цялото авеню „Жорж V“ бяха разположени модни магазини. До „Ван Клееф“ и „Арпелс“, от другата страна на „Шанел“ и „Ескада“ беше „Кристиан Диор“. Лекси продължи към моста и внезапно съзнанието й се проясни. В този миг мина свободно такси и тя вдигна ръка. Таксито спря. Шофьорът слезе, за да й помогне да остави покупките си в багажника. Лекси вече щеше да влиза в таксито с бебето, когато докосна леко с устни челцето на детето в ритуала на символично кръщене и го скрепи с целувка. За него това беше идеалното име. Кристиян. Христиан. Крисчън.

Реми се разхождаше по брега на Сена. Той бе тръгнал към апартамента си, но мислите му още бяха заети с жената и бебето. Помнеше лицето й, всяка черта от него, всяка мимика, всяка сълза. Спомняше си ужасения поглед в очите й така ясно, както когато се бе опитал да я убеди да изчака на тротоара и да не се връща при масата си. Тогава не беше проумял паниката й. Сега я разбираше. Урната съдържаше прах, прахта на човек без съмнение. Но чия? Самоличността на човека, чиято прах се намираше в урната, очевидно бе по-маловажна от това да се разбере защо жената-бомба й бе дала бебето. Ако двете не се познаваха, беше наистина цяло чудо, че детето бе пощадено. А ако са се познавали, дали бяха действали по план? Трудно му беше да се концентрира върху фактите. Проклинаше се, че й се бе доверил, че ще го чака на тротоара. Несъмнено способността му да разсъждава бе отслабнала. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че независимо от това коя бе красивата непозната и независимо от съпричастността й към терористичния акт, тя бе като лъч светлина в мъглата. Въздействието й върху него се бе проявило мигновено. За пръв път от години някой го бе развълнувал и го бе накарал да се почувства жив.