Барбара Виктор - Игра на смърт

Двамата в смарта бяха потресени, макар и да останаха невредими след взрива. Минаха няколко мига, преди някой от тях да може да каже нещо. Жената се беше свлякла на седалката си, видеокамерата бе останала нагласена в скута й, а спътникът й само гледаше сцената и бавно отбелязваше в ума си подробностите на катастрофата, като клатеше глава, отказвайки да вярва на очите си. Накрая жената се обади.

— Изпуснах го от поглед — само каза тя. — Дори не знам дали се измъкна или бе убит при детонацията. — Тя протегна глава навън през прозореца. — Писоарът е изравнен със земята — добави тя.

Спътникът й продължи да клати глава, дългата му коса докосваше леко страните му.

— Не мога да повярвам — рече той почти на самия себе си. — Видя ли жената?

— С бомбата ли?

— Не, другата.

— Коя друга?

— Онази, която взе бебето от нея, точно преди атентаторката да се взриви.

Тя се разтревожи.

— Какво искаш да кажеш?

— Жената — започна той с несигурен глас. — Дойде откъм терасата на „Фуке“ и тръгна към мерцедеса. — Той спря, изглежда, не бе в състояние да обясни какво е видял. — Ти сигурно дори не съзнаваш, че си я заснела. Беше изцяло погълната да проследиш целта до писоара.

Тя стисна здраво ръката му.

— Сигурно се шегуваш!

— Жената с бомбата й подаде едно бебе, преди да се взриви — повтори той.

— Ти видя ли я?

— Не успях да видя лицето й, но я видях как пое бебето и влезе вътре във „Фуке“.

— Какво по дяволите… — Тя поклати глава. — Аз се бях съсредоточила върху него, единствено върху него от момента, когато излезе от колата.

— Не й видях лицето или поне… — измърмори под носа си той, като все още не можеше да проумее всичко.

— Това е цяло нещастие — каза жената.

— Но знам кой го направи.

— Кое?

— Знам кой я видя — рече той и започна отначало. — Знам кой я видя, че взе бебето.

Тя се обърна на седалката си и се взря в спътника си.

— Кой?

— Реми — отговори той, гласът му все още не искаше да повярва на случилото се. — Той беше там. Седеше на съседната маса. Разговаряше с нея преди взрива.

Тя сякаш не разбираше думите му. На лицето й бе изписано озадачено изражение.

— Реми… — започна тя и спря. — Ти ще можеш ли да шофираш?

Мъжът кимна и запали двигателя.

— Да се махаме, по дяволите, от тука — рече тя.

Когато завиха зад ъгъла и се отправиха в противоположната посока на „Фуке“ жената се обади по мобилния си телефон. Разговорът бе кратък. Очевидно човекът от другата страна вече знаеше за избухването на бомбата. Жената веднага пристъпи към най-важното.

— Изпуснах го от поглед — каза тя. — Не знам дали е жив или мъртъв. — Тя изчака, като очевидно слушаше гласа, който говореше в ухото й. — Връщаме се. — Тя пак направи пауза. — Но има и нещо друго — продължи тя, след което разказа какво Антон, спътникът й, бе видял. Говореше бавно. Реми седял на терасата до жената, която бе изчезнала с детето. Пак замълча и изслуша другия, преди да отговори. — Не, Антон не е видял лицето й — добави тя, като се позова на спътника си, който ловко се промъкваше с малката кола в движението. И пак замълча, след което отвърна: — Това не е възможно. Тук е пълен хаос. — Кимна, докато слушаше. — Добре — рече накрая тя.

След като изключи телефона си, тя мълчаливо остана загледана право пред себе си. Антон беше този, който наруши мълчанието:

— Какво каза Стария?

Тя му хвърли бегъл поглед и сви рамене.

— Каза ми да не казваме нищо на Реми — отвърна тя, след което добави. — Той щял да се заеме със случая. Двамата е трябвало да се срещнат там на обяд. — И тя пак сви рамене, а смартът се справи с движението и зави в една от пресечките на Шан-з-елизе.

Докато линейките и полицейските коли пристигаха и заминаваха с ранените, а обзетата от нездраво любопитство публика се струпваше масово по цялото протежение на авенюто и по околните улици, като всички се информираха едни други с доста преувеличени разкази за броя на мъртвите и умиращите, Лекси внезапно забеляза мъжа, който бе стоял до нея. Обърнат с лице в противоположната посока, той бе застанал близо до вечния огън на гроба на незнайния войн в центъра на арката. Готвеше се да го доближи, когато телефонът му иззвъня. Тя си пое дълбоко въздух и спря. И какво всъщност щеше да му каже? Че когато прахта се бе слегнала, е могла да се опита да върне бебето на съответните власти? Но на кого точно? На някой полицай, в бюрото за изгубени вещи, а може би бе трябвало просто да зареже детето до обезобразената кола и да остави на така наречените съответни власти да се оправят със случая. Колкото повече се замисляше, толкова по-ясно съзнаваше, че друг избор нямаше. Ако бебето бе изгубено кученце, нямаше да има въпроси и нямаше да й се отправят обвинения. Щяха да я похвалят, че е спасила животното, изоставено от нехайните си и безотговорни собственици. Но това кутренце принадлежеше на човешкия род, то имаше своите права, то бе закриляно от закона, макар и — очевидно — не и от майка си.