Барбара Виктор - Игра на смърт

На кръстовището на авеню „Жорж V“ и Шан-з-елизе, където ресторант „Фуке“ заема цялото пространство на ъгъла, първите редици маси бяха заети от тълпи третостепенни фигури от киното, запътили се за фестивала в Кан. Средният ред маси беше зает от цяла тайфа ливански матрони с рокли с къс ръкав, които откриваха отпуснатата им плът, провиснала от предмишниците им, и тежките златни гривни, дрънчащи на набитите им китки. На висок глас, на френски със силен акцент, те разговаряха за вилите си в елегантните предградия на Бейрут, градът, който някога бе притежавал потенциала да стане Париж на Близкия Изток, — преди да последват нови бомбардировки и политически убийства. Седнала вляво от тях, една жена разсеяно ровеше салатата си. Под масата двата й дребни пудела изяждаха допълнително поръчаното говеждо мляно. Срещу нея се бяха настанили четирима ирански изгнаници, емигрирали след падането на шахиншаха. От отказа на шаха от престола насам установеният им порядък беше да обядват във „Фуке“, след което да се изнесат в близката чайна, където да играят бридж до вечерта, когато се събираха в бара на един от скъпите хотели, за да обмислят нощните си забавления.

В един и двадесет метрдотелът излезе на покритата с червен килим тераса на „Фуке“, за да огледа клиентите си. Вдясно от него немски автобус разтоварваше пътниците, дошли за характерния обяд от тартар бифтек и ягодова торта, който щеше да бъде последван от задължителната обиколка по магазините с бясно харчене на пари в „Галери Лафайет“. Той леко се усмихна на яростното търговско нашествие и в същия миг зърна Реми. С мрачната му хубост, с тъмната му набола брада и с кърпата над слънчевите му очила, метрдотелът предположи, че е някоя италианска филмова звезда, тръгнала за филмовия фестивал в Кан.

Някъде между един и двадесет и пет и един и половина същия този слънчев ден Реми погледна часовника си и осъзна, че срещата му за обяд беше закъсняла с почти половин час. Когато повика келнера, за да си поръча нещо за пиене, погледът му се спря на жената, която се готвеше да седне на съседната маса. Висока и стройна, с дълги крайници и тъмноруса коса, която свободно падаше върху раменете й, тя се движеше грациозно, привидно, без да забелязва обстановката около себе си. Беше облечена в спортни панталони и тениска, бежов кашмирен шал небрежно бе наметнат на раменете й, големи слънчеви очила предпазваха лицето й; тя носеше порцеланова урна и сгънат вестник. Когато се настани, жената грижливо остави урната в краката си. Вестникът остана сгънат на масата до салфетката й. Когато тя вдигна ръце да приглади косата си, Реми зърна златната халка на безименния пръст на лявата й ръка. В този миг жената обърна глава, свали слънчевите си очила, прикри очите си от яркия слънчев блясък и огледа величественото авеню в двете посоки. Реми не можеше да спре да се взира в нея. Тя беше наистина красива. Овалното й лице бе изящно оформено с високи скули и закръглена брадичка с малка трапчинка, имаше сочни устни.

Александра Рейн, която приятелите й наричаха Лекси, бе избрала маса в ъгъла вместо обичайната, която двамата с Ник искаха, когато се отбиваха на обяд или вечеря във „Фуке“. Урната беше на земята между глезените й, усещаше хладната й повърхност върху голата си плът. Усещаше и погледа на мъжа с наболата брада на моден дизайнер, който седеше на съседната маса. Тя обърна глава и погледна към него, преди отново да скрие лицето си със слънчевите си очила.

Келнерът се появи точно тогава, за да остави менюто на масата. Тя го вдигна и преди още да погледне в него чу думите:

— Вземете си тартар бифтек.

Необходими й бяха само няколко секунди, за да установи чий е гласът.

— Аз ли? — попита тя, като погледна през рамо, преди да се обърне.

— „Фуке“ е прочут със своя тартар бифтек — добави безгрижно Реми, сам изненадан от собствената си дързост. Почувства се неловко.

Демонстрирайки от своя страна смущение, Лекси попита:

— Вие откъде разбрахте, че говоря английски?

Реми направи жест с брадичката си.

— „Хералд Трибюн“ — отговори той, като имаше предвид вестника, който тя беше оставила на масата.

И тя отново свали очилата си и спря погледа си върху него миг-два.

Той забеляза очите й — кестеняви, продълговати.

В отговор Лекси кимна, сякаш преценяваше обяснението му, преди да премести вниманието си към келнера, който пак се беше появил да вземе поръчката й.

— Ще взема морски език — каза тя. Имаше ли значение? Тя нямаше апетит.