Барбара Виктор - Игра на смърт

— Ранена ли сте? — чу го да я пита и се остави да я отведе до бордюра, където внимателно й помогна да приседне.

Тя продължи да клати глава:

— Не, не, струва ми се, че не…

Той коленичи и я погледна внимателно, като постави ръце на раменете й.

— Познавахте ли жената, която беше убита в колата? — попита той, изговаряйки думите бавно и ясно. Тъмната му коса беше покрита с фин пласт бяла прах, както и дрехите му. Струйка кръв бе потекла по бузата му от порязаното място под едното му око.

Той избърса с ръка бузата си.

— Нищо ми няма — рече мъжът, като избърса кръвта в крачола на панталона си. — Помните ли жената, която се взриви? — настойчиво повтори той.

Тя само го гледаше втренчено, без да е в състояние да му отговори.

— Познавахте ли я? — пак попита той.

Лекси бе искрено смаяна, макар че точно в този момент беше завладяна от някакъв инстинкт, или, както си припомняше няколко часа по-късно, от чувството за надвиснала опасност. Кой беше той? Какво го интересуваше? Единственото нещо от значение бе, че бебето беше невредимо в ръцете й. Тя реши да рискува и отговори.

— Не — каза тя. — Не я познавах.

На лицето му просветна искра на озадаченост, изпита смут дали да продължи да настоява. Реши да игнорира отговора й, защото прецени, че тя е в шок, и пак попита:

— Сигурна ли сте, че и вие, и детето сте добре?

Отговорът й бе толкова бърз и така естествен, че изненада дори самата нея.

— Добре сме — каза тя, съзнавайки, че „тя“ е станала „ние“.

Едната й ръка беше на повитото с пелени дупе на детето, другата — в основата на главичката му. Тя бавно поклати глава.

— А какво… какво се случи? — започна тя, внезапно объркана.

— Стана взрив — бързо каза той и се изправи, — кола бомба…

Тя кимна, очите й широко отворени от ужас. Разбира се, че го знаеше, но й беше необходимо да го чуе. Нещо липсваше, макар че тя не успя да осъзнае какво в продължение на няколко объркани секунди. Погледна надолу и видя, че чантичката й все още стоеше плътно пристегната към кръста й. Кредитни карти, пари, паспорт, мобилен телефон, помисли си тя, всичко беше при нея, непокътнато. Внезапно образът на урната проблесна в главата й.

— Трябва да се върна при масата — извика тя, като се опита да се изправи.

Реми й попречи спокойно, но твърдо.

— Не можете да се върнете там. Бъркотията е голяма, ранените са много. Линейките са там. Ще ви наранят в тълпата.

По бузите й се стичаха сълзи.

— Вие не разбирате — настоя тя. — Аз трябва да се върна…

Нямаше време повече да й обяснява.

— Седнете тук — бързо каза той, — и аз ще се върна при вас, след като изнесат ранените.

Тя не се помръдна. Внезапно, сякаш примирена, погледна нагоре към небето. И тогава й се стори, че, като се изключи слънцето, нищо друго не бе останало, което дори и смътно да напомня за някогашния идеален пролетен следобед.

Когато Реми се върна при бордюра, за да намери Лекси, тя вече не беше там. Веднага щом той се скри от погледа й, тя се върна към мястото, където преди се бе намирала нейната маса. Все още носеше повереното й малко същество. От устните й се изтръгна вик на болка и тя падна на колене. С протегната напред ръка докосна счупените парчета на урната. Издаде тих стон и се опита да събере прахта и отломките, които покриваха всичко. Напразно. Прахта я нямаше, разнесена от експлозията в стотици различни посоки. Воят на сирените продължаваше, някои идваха насам, други се отдалечаваха. Стиснала детето, тя се изправи и отново се върна на тротоара. Когато стигна до улицата, спря неуверено, но изпълнена с достойнство, вцепенена, в шок, все още не беше в състояние да проумее тази трагедия, за която нито някой бе предупреден, нито имаше смисъл. В тълпата от движещи се и неподвижни фигури тя се обърна и бавно тръгна да се отдалечава от този ужас, като носеше детето, чиято мъничка главичка се гушеше във врата й. Бебето погледна нагоре и изгука, а на Лекси й се стори, че различава усмивчица. Продължавайки да върви, внезапно си даде сметка, че дори не знае от какъв пол е малкото същество, което й бе поверено. И как би могла да знае? Тя гушна детето плътно до себе си, тихо му изгука и се отправи към Шан-з-елизе.

Триумфалната арка бе само на няколко крачки, в края на Шан-з-елизе, където неспирен кръг коли се люшкаха и завиваха покрай паметника, построен в чест на всички убити при други безсмислени актове на насилие. Лекси се спря, вдигна лице нагоре към плоския покрив на арката, туристите й изглеждаха дребни като мравки от мястото, където бе застанала на тротоара. Тя направи преглед на фактите в логически ред. Беше си поставила за цел да разпръсне прахта на покойния си съпруг, а светът бе изгубил разсъдъка си. „Обещай ми“, беше я умолявал Ник, когато умираше, „че когато това свърши, ще отидеш да обядваш във «Фуке», където те целунах за първи път. Обещай ми, че ще пръснеш прахта ми по Шан-з-елизе.“