Барбара Виктор - Игра на смърт

Като отмина „Пон Ньоф“, Реми бързо се запъти към улица „Рю Мазарен“, където живееше, отвъд площад „Оноре“ и засадената с цветя площ около детската площадка. Каквито й резерви да имаше за Париж, — а той имаше много такива, — въпреки всичко той го считаше за най-красивия град на света. Макар и да бе роден тук и да бе живял с прекъсвания дълги години, оставаше си чужденец, изгнаник, далече от собствената си родина. Правото му да пребивава в Париж обаче по никакъв начин не обуздаваше вълнението, което изпитваше, когато се разхождаше по широките булеварди, когато прекосяваше грижливо поддържаните градинки със симетрично засадени лалета и причудливо подкастрените храсти, или когато се заглеждаше в островърхите кулички от осемнадесети век или църквите от шестнадесети, когато се скиташе по павираните улици и минаваше през оживените пазари на открито. За разлика от други големи европейски градове, чиито сгради носеха белезите от опустошителните бойни действия на войната, или чиито паметници на лишени от ореола си герои или свалени от власт потисници стояха като каменни изображения от срамни времена, Париж си оставаше непокътнат. Доколкото Реми можеше да се върне назад в спомените си, Париж беше символът на взаимоотношението любов–омраза, което той изпитваше към французите. От една страна, обожаваше тяхната чувствителност към всякакви плътски неща. От друга страна, той ненавиждаше това как те непрестанно сменят позицията си заради самото изкуство. За Реми Париж беше любовна среща за една нощ с красива жена. Ласкаеше се, че се радва на нейната компания, беше стимулиращо, че е понесен във вихъра на нейното вълшебство, беше приятно да се знае, че връзката няма да бъде дълготрайна.

Когато стигна до своята сграда, той набра кода, като чукаше върху бутоните на малката кутийка, закрепена в камъка отдясно на входа. Тежката метална врата се отвори с щракване и той прекоси павирания вътрешен двор, премина през няколкото двойни стъклени врати и се изкачи по два реда стълби, застлани с килим. Отключи вратата на своя апартамент и влезе.

Апартаментът бе малък, състоеше се само от две големи стаи, които той бе предпочел заради високите тавани и работещите камини. Реми беше успял да съхрани впечатлението за простор и свободно място, като разположи там само най-необходимото оскъдно обзавеждане. Единствената мебел във всекидневната беше голямо и грубо френско бюро, на което работеше и върху което бяха поставени компютърът му, принтерът и телефонът. От двете страни на бюрото имаше два дървени стола с облечени в кожа облегалки. Освен тях имаше и два доста поизносени английски фотьойла, както и малка масичка на един крак. Прозорците, високи от пода до тавана, със сложни месингови дръжки, по цялата стена от едната страна гледаха към малкия вътрешен двор, където решетъчна конструкция скриваше фасадата на съседната сграда. В кухнята, която той рядко използваше, имаше машина за еспресо, износена дървена дъска за рязане; две медни тенджери и един тиган висяха на коркова дъска на стената, имаше също няколко различни чинии и прибори за хранене, наредени на спретнати купчини върху плота от черен мрамор. В спалнята, по средата на стаята, беше поставено старинно легло в стил ампир, ценна находка от битпазара. До леглото, на пода, имаше месингов лампион, както и голяма инкрустирана маса, върху която бе струпана купчина книги. Прислужницата филипинка, която идваше всяка сутрин за час, беше получила указания да сменя кърпите и чаршафите всеки ден, това му беше навик, останал от дълги години пребиваване по хотели. В апартамента му липсваше любимото му пиано и тази липса бе още един симптом на унинието му. Беше го оставил в Берлин, като накрая бе казал на съседите си, че няма нищо против те да го вземат.

Реми беше среден на ръст, с добро телосложение и тъмна коса, която едва напоследък се беше прошарила; на младини беше прекрасен спортист и все още бе запазил добра физическа форма дори като за човек по-млад от него. Чертите на лицето му бяха изразителни и никак не се бяха смекчили с годините. Поразителен беше само цветът на очите му, бистро сини и леко наклонени към изпъкналите му скули, те изразяваха широк спектър емоции, които Реми би предпочел да скрива в себе си.

За подчинените му той беше човек, който си имаше свои принципи, често предизвикващи гнева на онези, които нямаха такива. За приятелите му той беше сложна личност, донкихотовски тип, резервиран дори в дружеска среда. За колегите му честността, лоялността и всеотдайността му бяха легендарни, макар и да го смятаха за труден и неотстъпчив характер, често нетърпелив и неохотно отстъпващ на друг своите задължения. Нямаше човек обаче, който да бе работил с него, или да го познаваше отблизо, който да не го уважава за това, че върши всичко по свой начин с цената на значителни лични лишения. През редките мигове, когато се самоанализираше, Реми знаеше, че може да бъде всякакъв за всички, но също и не по-малко лесно да се оттегли в своята собствена елитарна среда. При всякакви обстоятелства той беше мъж, който рядко хабеше много думи, за да изразява чувствата си, един тих човек, както казваха някои, склонен към нежелани пристъпи на безмълвие. Истината беше, че той се наслаждаваше на времето, когато прекарваше сам в пълна тишина, погълнат от компютъра си или вглъбен в някоя книга, или пък просто загледан в сложните детайли на тавана, опитвайки се да си припомни живота си преди катастрофата, която го бе променила завинаги.