Барбара Виктор - Игра на смърт

Стария изглеждаше засегнат.

— Няма да се престоря, че не разбирам забележката ти.

Реми се наведе напред, за да напълни двете чаши.

— Поне никой не може да те обвини, че си измисляш нови врагове, за да оправдаеш съществуването на новата си служба — безгрижно рече той.

Стария се престори на изненадан.

— Че защо да правя такова нещо? Предполагам, че ти винаги си разбирал, че е само въпрос на време, преди старите и новите да намерят общ език. Омразата си е омраза. Терорът си е терор. — Той сви рамене. — Но както и да е, аз никога не съм вярвал на тези расови профили. Както винаги, американците се проявиха като наивници, когато трябваше да се проумеят тези копелета. Те обобщаваха. Създадоха общ профил на злото — екстремистът-мюсюлманин. Що се отнася до французите, при тях винаги проблемът е бил целесъобразността.

О, този доминантен йерархичен ред на нежелателните елементи, тази рихтерова скала на оскърбените! — помисли си Реми. Във Франция това винаги е било въпрос на изгода. Всички мразеха евреите, като се изключи, когато трябваше да се направи избор между тях и арабите, а в този случай арабите се оказваха губещи, освен онези от тях, които имаха нефтени кладенци и милиарди, които имаха желание да инвестират във френската икономика — хотели, висша мода или големи пътнически самолети. В такива случаи желаните араби наемаха фирми за връзка с общественото мнение, които гарантираха присъствието им на луксозни вечери в XVI район или на президентски градински увеселения в Деня на превземането на Бастилията, но само тогава, когато не си говореха на малко име с дадени лидери ренегати и с неуравновесени богати момчета, които бяха решени да взривят целия свят. В Америка необходимото условие за приятелството беше много по-директно — нефт.

— Не става дума за наивност — тихо възрази Реми. — Американците са лишени от въображение. Когато някой от способите за извършване на терористични акции бъде разкрит какво представлява, следващата логическа стъпка е да се предвиди къде и с какви методи терористите ще продължат.

— Не всички притежават твоята способност да предвиждат следващите ходове на врага.

Реми сви рамене.

— Няма нужда да ме ласкаеш — рече той. — Твоите кръстоносни походи и каузи вече не ме вълнуват. — Той се изправи и отиде до бюрото си, където хвърли поглед на няколкото неотворени плика, преди да премести погледа си към Стария. — Нищо не остана — тихо рече той. — Аз съм опустошен.

Дори да беше разочарован, изразът на лицето на Стария не издаваше това.

— Истината е, че аз съм оптимист — каза той почти развеселен. — За пръв път след трагедията имам чувството, че си готов да се върнеш.

— Защо смяташ така?

— Ти най-сетне се съгласи да се срещнем на обяд. — Той се усмихна. — Вярно е, че нашият обяд беше взривен и се превърна в пушек, но все пак…

— Може би съм си търсил компания.

— Може би си търсил истината.

Въпросът се отрони от устните на Реми, преди той да успее да го потисне.

— Каква е истината?

— Като се самонаказваш, с това няма да върнеш сина си.

Реми се дръпна от бюрото си, седна тежко на стола и си пое дълбоко дъх.

— Истината е, че аз нямам кураж да се самонаказвам.

— За това не е нужно да имаш кураж, нито да избягаш от онова, което означава нещо за теб.

— Престанах да бягам — тихо каза Реми. — Дойдох си у дома.

— Париж не ти е дом. Но дори и да беше, къде точно си се върнал? Да си седиш в апартамента и да се самосъжаляваш ли? Или, което е по-лошо, да се самообвиняваш, дотогава, докато се парализираш от вината и мъката ли? — Стария отпи от скоча. — Имам нужда от теб — само каза той.

След катастрофата Реми беше напуснал не само работата си, но и живота с всичките му проблеми, удоволствия и ежедневие. Накрая бе напуснал Берлин и слънчевия апартамент в Шьонберг, в който бе живял със сина си. Играчките — влакчета и хеликоптери, които двамата заедно бяха направили, бяха останали зарязани върху голямата маса в трапезарията — вещи, непоносимо напомнящи за това, че момчето го нямаше. Реми се бе отказал и от екскурзиите в събота и неделя до баварските ловни хижи, които бе предприемал с всякакви млади и сериозни кандидати за службата, които бе набелязвал или отхвърлял.

Бе се върнал в Париж и през следващите десет месеца рядко бе излизал от къщи. Бе се заровил в книгите, които не бе чел от времето, когато следваше в университета, и жадно се засищаше със спомените за едно време в живота си, когато нямаше нищо друго, освен надежди и мечти. В такива нощи, когато не можеше да заспи, а те бяха чести, той в хронологичен ред гледаше касети на сина си — от първата му усмивка до последното му озъбване. Отпуснал се на стола, пушеше цигара от цигара и се взираше в образите на своето момче, замръзнали във времето — като бебе, като малко дете, което прохожда, и накрая като висок юноша на фона на обединения Берлин. Обезумял от мъка, Реми хукваше навън от къщата, мълчаливо крещеше към небето и безцелно караше колата си. Никой, абсолютно никой не можеше да му предложи задоволително обяснение защо единственото му дете е мъртво.