Барбара Виктор - Игра на смърт

Когато се унасяше в сън под въздействието на лекарствата, той едва виждаше лекаря, който се бе навел над него и му говореше тихо.

— Андреас, чуваш ли ме?

Пациентът кимна, останал без сили.

— Поставих ти лека упойка, за да наместя ръката ти. Счупена е, има фрактури на две места. Лекарството, което сега ще ти дам, ще облекчи болката. Ще заспиш.

Андреас не оказа съпротива. Вместо това, в миговете, когато мисълта му се активира, вместо да отслабне, да извика в паметта си незначителните подробности за жената, която бе изчезнала с детето. Напрягаше мисловните си възможности, за да задържи жив образа й в съзнанието си. Русокоса и стройна, европейка, предположи той, но почти веднага отхвърли тази мисъл.

Беше твърде висока и облечена твърде обикновено, което бе характерно за американките, реши той, и при тази възможност го побиха тръпки.

Бригите Тоглин Карим стана от стола, където дремеше, откакто бе пристигнала в кабинета на лекаря преди почти дванадесет часа вече. Тя пристъпи към неподвижната фигура на сина си върху операционната маса и леко докосна с ръка лицето му, преди да допре устни до челото му. Беше облечена в костюмче на „Шанел“ и практични леки обувки, русата й коса, вече прошарена, беше отметната настрани от лицето й. Макар и още да бе елегантна и модно облечена, тя вече не беше онази красавица, каквато бе на младини. Времето беше загрубило чертите й, тялото й се бе наляло и сега мъката и страхът бяха задълбочили бръчките на лицето й и потъмнили кръговете под очите й. Лекарят, слаб и кокалест, с орлов нос и малки очи каза тихо:

— Той ще остане тук няколко дни. Тук е по-безопасно. Ще видим как ще се развият нещата, преди да вземем решение да го преместим.

Жената кимна в знак на съгласие и сълзи напълниха очите й, когато лекарят мушна иглата в ръката на пациента.

Андреас бе изгубил всякакъв интерес към грижите за него и разменяните шепнешком реплики. Втренченият му поглед се спря върху часовника с декоративни позлатени листа, поставен върху бялата мраморна полица над камината. Той присви очи в опит да фокусира погледа си и се опита да види колко е часът.

— Почти стана обяд — каза лекарят. — Ти си тук от вчера следобед.

Лекарството не му позволи да протестира. Андреас погледна встрани и видя, че ръката му лежи неподвижно в бяла пластмасова подложка. Опита се да вдигне глава и да каже нещо, но това беше безполезно. Опита се отчаяно да осмисли реакциите си. Как би могъл да се върне на мястото на експлозията, за да потърси детето? В хаоса, който бе последвал атентата, той не бе разбрал изобщо къде бе отнесла бебето непознатата. Това беше катастрофа. Той пак се унесе в съня си, а у майка му пламна искра на гневен изблик.

— Кълна ти се — утеши тя сина си, — че ще намерим бебето. Ще си го върнем. Обещавам ти. Вуйчо ти ще оправи всичко.

Откъм другата страна на неподвижното тяло на Андреас лекарят хвърли на жената многозначителен поглед. Това беше обещание, което щеше да коства живота на доста хора. Той само се надяваше пациентът му да не попадне в бройката на жертвите.

Слънцето беше изгряло, а Реми стоеше дълбоко замислен. Стария продължаваше да говори оживено с цветист език, но Реми нито бе помръднал, нито бе казал нещо. Той само бе втренчил поглед в празното пространство и се опитваше да застави мислено Стария да престане да го увещава да се върне. Познати му бяха всичките му доводи. И двамата ги знаеха. Бяха работили заедно толкова дълго, че идеално се разбираха, бяха в пълен синхрон. В разговора им настъпи кратка пауза, когато Стария, изглежда, се опитваше да формулира мислите си. След което, неочаквано, сякаш внезапно се бе сетил, той го попита:

— Ти забеляза ли нещо необичайно преди взрива?

Това беше мигът, от който Реми се боеше. Сигурен беше, че ще му бъде зададен такъв въпрос. В края на краищата, двамата се бяха уговорили да се срещнат на обяд точно във „Фуке“. Той беше подготвен с всякакви извинения. Беше излязъл от играта за малко повече от година вече. Разсъдъкът му бе помрачен. Чувството му за време не работеше. Инстинктите му бяха притъпени. Умът му беше другаде и в никакъв случай там — да наблюдава подробностите, на онова място, за което никой не го бе предупредил, че е надвиснала опасност.

— Необичайно — повтори той въпроса, сякаш се опитваше да извика в мислите си някаква евентуална незначителна подробност, която би могъл да си припомни от сцената. — Фактически, не — предпазливо рече той, — струва ми се, че умът ми бе ангажиран с това да се питам защо закъсняваш толкова. — Той погледна към Стария в опит да предвиди реакцията му. Такава нямаше. Почувства облекчение, макар и съвестта му да не беше все още напълно успокоена. Мина му през ума възможността, че красивата непозната също е била участничка в заговора и атентата във „Фуке“. Сега обаче прогони тази мисъл от главата си. Не искаше да повярва в това. То не подхождаше на фантазиите му в момента. Тъй или иначе, вече не участваше в тази война.