Барбара Виктор - Игра на смърт

— В никакъв случай не си ме събудила — веднага реагира тя в отговор на въпроса на Лекси. — Бях извънредно разтревожена. Всичко наред ли е?

Лекси очевидно не знаеше откъде да започне. Логиката обаче надделя над формата. Тя започна от края на историята, след като се бе спасила, без да получи нараняване при бомбения атентат, а Крисчън вече бе останал единствено на нейните грижи. Сорша я изслуша, без да я прекъсва, докато Лекси й изясни всичко с подробности, включително и своите чувства и извинения защо си е тръгнала с бебето. Връщайки се бавно назад, докато Сорша я слушаше и не я прекъсваше, Лекси най-сетне привърши с описанието на събитията, като накрая разказа с безинтересни подробности как набързо е освободила вилата в Монтрьо.

Реакцията на Сорша последва незабавно.

— Аз ще взема първия самолет на „Ер Франс“ тази вечер — заяви тя със своя изменен от уискито и цигарите глас, останал непроменен, въпреки че отдавна се бе отказала от старите си навици, — така че ще бъда в Париж утре сутрин местно време.

— Какво да кажа?

— Нищо — рязко отвърна Сорша. — Нито дума, на никого. Никакви интимни разговори в леглото, никакво споделяне на тайни с нови най-близки приятели или изповеди пред стари приятели. И престани да се плашиш и да се чувстваш виновна. Нямала си друг избор.

— Можех да го предам на полицията…

— И щяха да го изпратят в някой държавен приют или нещо по-лошо. Някой от роднините на атентаторката щеше да го изиска. Само си помисли каква би могла да е съдбата му.

Лекси беше разстроена.

— Аз откраднах бебето — промълви тя през стиснатите си зъби. — Не разбираш ли това?

Сорша с нескрито нетърпелив тон реагира.

— Престани да драматизираш нещата — рече тя. — Не си го откраднала. Онази жена, майка му или която и да е била, ти го е дала.

— Представи си нейното душевно състояние, след като е знаела, че след малко ще умре.

— Очевидно умът й е бил достатъчно бистър, за да търси спасение за детето си. — Сорша изчака Лекси да възрази, но когато тя не реагира, добави: — Само се придържай към разказа си. Не си общувала с никого повече от година. Не забравяй, че не си слоница. Бременността продължава само девет месеца.

Лекси се усмихна на себе си. Не изпитваше нужда да разговаря с никого. Със съчувствие, здрав разум и усет за това как да омагьосва света и същевременно да изпитва нежелание да приеме неговата власт, Сорша представляваше въплъщението на това, което всеки успял човек внася във всеки проблем или сделка — отсъствието на страх. За миг Лекси не успя да разбере добре следващия въпрос на майка си.

— Той нали е прекрасен? — повтори Сорша.

— Кой? — попита Лекси.

— Моят внук!

Лекси взе дистанционното и включи телевизора, друг жест, който при естествени обстоятелства би бил машинален рефлекс в мига, в който се прибереше в хотелската си стая. Тя седна на края на леглото, докато гледаше френските програми, които показваха многократно сцени от последиците от бомбения атентат. Превключвайки на англоезичната мрежа на Ник, тя остана изненадана, че дори те излъчват репортажи със същата оскъдна информация, както и френските програми. Точно тогава хотелският телефон иззвъня. Без да се поколебае, Лекси вдигна слушалката.

Трябва да съм звънял поне десетина пъти — каза от другия край на линията гласът, веднага след като Лекси се обади. — Знам, че звъня в безбожно късен час, но се притесних, че не мога да се свържа. Добре ли сте?

— Кой се обажда? — попита Лекси, която не успя да разпознае гласа.

— Извинете ме — каза мъжът, — аз съм Дерик Ландън от бюрото на Ай Ти Ен в Париж. От Ню Йорк ми изпратиха по електронната поща съобщение, че ще бъдете тук. Позволете ми да добавя и колко съжалявам за смъртта на Ник.

Ландън бе постъпил наскоро на работа, като преди това бе работил на свободна практика за английското радио и телевизия. Беше си спечелил репутация с репортажите си за Северна Ирландия. Ай Ти Ен го бяха назначили на работа в Париж с уговорката, че от него се очаква да пътува из цяла Европа, когато имаше събитие.

Лекси го увери, че се чувства добре и тъкмо се готвеше да му каже, че всъщност е била на сантиметри от смъртта, когато Крисчън се разплака.

— Почакайте малко — каза тя и остави слушалката, за да вземе бебето. Притискайки го до себе си, тя го погали по гърба и закрепи слушалката между брадичката и рамото си. Крисчън продължи да плаче.

— Какво е това? — попита Дерик.