Барбара Виктор - Игра на смърт

За Лекси бе немислимо да заспи. Седнала на стола до прозореца в хотелската си стая, откъдето се виждаше малката градинка, тя се чувстваше съвсем самотна. Бавно се премести от стола към леглото и като отпусна рамене, за да се отмори, завъртя главата си, както я бе посъветвал лекарят остеопат, който някога я бе научил как да се освобождава от напрежението, като сама си прави масаж. Не почувства облекчение.

Докато часовете минаваха, Лекси гледаше как небето над Париж се променя от черно в наситено бледомораво със златни отблясъци, докато слънцето изгряваше над сивите и черни парижки покриви. Не знаеше дали бе заспивала. Нямаше спомен дали е сънувала. Цялото усещане за облекчение, което бе изпитала, когато двамата с Крисчън най-сетне бяха намерили подслон в хотелската й стая, сега се бе сменило от страх и несигурност. Утрото бе връхлетяло връз нея. Това й се струваше като кулминационния миг на изминалите вече няколко години на мъчение. Отказваше да повярва на диагнозата на Ник, изпитваше скръб след смъртта му, — но всичко това се смени с непоколебимото решение да изпълни последната му молба, което прерасна в ужас при внезапната и безсмислена разруха, а той се замени от натрапливата нужда да научи подробностите.

Бебето беше продължение на живота.

Крисчън се размърда и заплака. Лекси го взе в ръце, смени пелените му и продължи да го държи, докато му приготвяше шишето. Тя се подпря на няколко възглавници в леглото и положи бебето върху извивката на ръката си, докато го хранеше. Очите му бяха широко разтворени, на мъничкото му личице се четеше лакомият израз на гладен човек, докато сучеше от биберона. Докато го оглеждаше, Лекси осъзна, че задоволството му беше в контраст с травмата, която и двамата бяха преживели. Кой беше той? Лекси нямаше представа и знаеше само, че сега трябваше да се грижи за него. На колко беше? На три месеца или може би на четири. Шишето беше наполовина изпразнено, Крисчън, заситен гукаше на рамото на Лекси, а последната капка мляко се стичаше от малката му брадичка. Лекси избърса устата на бебето с мека кърпа, внимателно го положи по гръб на двойното легло. Тя се наведе и прилепи устните си към челцето на детето. Мъничките му крачета ритаха, ръцете му шаваха, а на личицето му се появи мъничка усмивка. Ако имаше нещо в живота, което Лекси да знаеше със сигурност, то беше, че има намерение с цената на всичко да го задържи при себе си.

Ваксинациите и посещението при лекаря бяха други пунктове, които се добавяха към списъка й от задачи. Сети се за Ханс Фелс, лекаря на Ник от Монтрьо, с когото се беше сприятелила през тези последни месеци. Имаше му доверие. Най-малкото, ако успееше да премине швейцарската граница и се консултираше с него, той можеше да й даде съвет за медицинските прегледи и за това как да опазва здравето на детето. Необходими й бяха обаче съответните документи за Крисчън, за да премине от Франция в Швейцария. Като обърна глава, Лекси забеляза мигащата червена светлина на хотелския телефон. Изпита внезапен потрес от нехайството си. В бъркотията беше забравила, че майка й, разбира се, знаеше, че тя е заминала за Париж, за да се разпореди с прахта на Ник. Погледна към другия край на стаята и зърна мобилния си телефон върху тоалетната масичка. Дори беше забравила да провери получените съобщения. Какво обяснение щеше да даде за Крисчън? Тя стана и пресече стаята. Тъкмо се готвеше да вземе мобилния си телефон и обърна внимание на малката кожена чантичка, която носеше на кръста си и в която бяха кредитните й карти, шофьорската й книжка, парите й и паспорта. Щеше да унищожи всичко, за да придаде правдоподобност на разказа си. Щеше да обясни на хората от американското посолство, които не я познаваха, че двамата с Ник са се оженили, малко преди той да бъде победен от болестта си. Те щяха да знаят кой е той и сигурно щяха да са прочели некролога му, отпечатан в „Ню Йорк Таймс“ преди две седмици, защото „Интернешънъл Хералд Трибюн“ го беше препечатал едва миналата седмица. Никой, който не я познаваше отблизо, не би заподозрял, че бебето не е нейно. Некрологът на Ник бил написан, дълго преди те да се оженят, а понеже тя щеше да твърди, че е пазила бременността си в тайна, там не се споменават никакви живи деца. Колкото по-дълго обмисляше всичко, толкова по-силно се убеждаваше, че служителите от американското посолство ще разберат защо тя няма документи. Щеше да им каже, че всичко е било в чантичката й, включително и свидетелството за раждане на детето. Тя прекоси стаята, седна на леглото и взе хотелския телефон. Натисна червения бутон и прослуша всички оставени съобщения — майка й, чийто глас звучеше все по-разтревожено при всяко следващо обаждане, а също и шефът на парижкото бюро на телевизионната мрежа на Ник, чийто глас също звучеше настоятелно. Беше звънял най-малко четири пъти. Тя затвори очи. Как бе могла да забрави и че всички от Ай Ти Ен също знаеха, че е заминала за Париж с прахта на Ник? Погледна часовника си. Шест часът сутринта парижко време, полунощ нюйоркско — прекалено рано да звъни в посолството, но нито твърде късно, нито прекалено рано да звъни на Сорша. Тя набра номера на майка си и зачака. При третото иззвъняване Сорша вдигна слушалката.