Барбара Виктор - Игра на смърт

— Всъщност, не. Най-стандартни неща. Повечето неизползваеми. Сигурно ще получа и още материали днес.

Ако имаше запис, на който да се вижда как атентаторката й подава бебето, Дерик със сигурно щеше да го спомене. За миг тя си позволи да се отпусне, докато Дерик продължи да обяснява какво бил научил от своите източници във френското разузнаване и полицията. От чисто цинична гледна точка, обясни той, френските разузнавателни служби се надявали престъпниците да се окажат чужденци и да се разбере, че нападението не е било подготвено или замислено във Франция.

— Никой тук не иска да се създава политическа ситуация между властите и арабската общност в предградията, или със сепаратистите от Корсика.

Лекси пое дълбоко дъх.

— Естествено — разсеяно каза тя, — размирици, грабежи… — Гласът й заглъхна. Отново я обзе вълна на паника. Не страх. Тя се застави да пропъди паниката. Нямаше опасност, нямаше изненади. Тя не допускаше никакъв ужас да я завладее и бързо пресмяташе потенциалния риск. Кой всъщност я беше видял да взема бебето? Тя гледаше втренчено право напред, решително, по начина, по който гледаше, когато вземаше интервю. Мъжът от съседната маса. Но какъв беше шансът да го види отново? При други обстоятелства тя вероятно би пожелала да се видят. Мълчаливо се укори за това, че дори само си бе помислила колко привлекателен бе той. Но пък и никога досега не се бе чувствала толкова уязвима. Може би не трябваше да унищожава паспорта си. Може би трябваше да се опита да премине през границата в Швейцария с кола, въпреки че Крисчън нямаше никакви документи за самоличност. Но ако бъдеше спряна, рискът бе огромен. Доказателство, че детето е нейно, помисли си, бюрократични подробности. Единственото нещо, което я успокояваше, бе, че Сорша пристига, защото нямаше никакви съмнения, че тя не би й позволила да поеме този риск. Унищожаването на документите бе единственото логическо обяснение защо няма свидетелство за раждане на детето. Така или иначе, нямаше смисъл да обмисля или да премисля вече взети решения. Трябваше да върви напред. Гласът й, когато накрая продължи, прозвуча накъсано.

— Ще се видим във фоайето в един — каза тя и колкото и да бе странно, не изпита нищо друго, освен една вълна на мрачни предчувствия, за това, че не е изразила уместно благодарността си.

— Ще намерим някое хубаво бистро близо до вас — повтори Дерик. — Опитайте се да си починете.

Почивка, помисли си Лекси, когато затвори слушалката. Щеше да намери почивка, едва когато двете с бебето се приберяха благополучно в Ню Йорк. Дотогава не можеше и да става дума за почивка.

Вторият път, когато се срещнаха, беше на входа на едно очарователно бистро недалече от хотел „Ле троа марониер“. Лекси тъкмо бе минала през вратата с Крисчън, закрепен на гърдите й, полегнал доволно в преносимата си брезентова чанта, като издаваше обичайните бебешки звуци. Дерик се бе спрял при масата за резервации, за да съобщи, че са пристигнали. Лекси се бе спряла, обърната към Дерик. Когато се извърна назад, го зърна. Бе застанал на няколко крачки пред нея в компанията на по-възрастен мъж. Те също чакаха да ги настанят.

Лекси се улови, че се е загледала втренчено в тила му. Разпозна го веднага. Той сякаш усети погледа й и се обърна. Погледите им се срещнаха. Нито единият, нито другият каза нещо, и двамата не показаха по никакъв начин, че са се разпознали.

Случайната среща бе продължила не повече от половин минута, но в тези кратки мигове Стария разбра всичко. Той знаеше точно коя е тя и не само защото носеше бебе. Разбра всичко веднага, защото забеляза погледите, които двамата си размениха, и всичко изказано и неизказано, когато очите им се срещнаха. Твърде добре познаваше Реми. Успя да долови точно колко твърдо той е решен да се преструва, че това е само някаква жена с бебе, която чакаше да бъде настанена на свободна маса в някакъв безобиден ресторант на Левия бряг. Имаше нещо неясно брутално в тази размяна на погледи и дори Стария не успя да се наслади на случилото се, което можеше да бъде приписано единствено на изключително лош късмет. Ситуацията беше почти перверзна, което му подсказа да изпита нещо подобно на жал и за двамата.

Дълбоко в себе си Стария смяташе, че достатъчно го вълнува човешкото състояние, че е чувствителен към потребностите на хората, които работеха за него и, за голямо негово огорчение, че бе надарен с вроден инстинкт да създава неприятности на другите. Може би твърде дълго бе живял на този свят и бе видял твърде много, като бе усъвършенствал личните си познания за човешката природа до такава степен, до която просто предусещаше нещата, свързани с най-съкровените чувства и емоции на хората, нещо, което не можеше нито да докаже, нито да обясни. Кого се опитваше да заблуди? Тук не ставаше въпрос за разбирането му, или за инстинктите, или дори за предполагаемото милосърдие към събратята му. Ставаше дума за една лъжа, за лъжата на Реми и това бе единствената причина да забележи онова, което в противен случай би пропуснал — красивата жена с бебето.