Барбара Виктор - Игра на смърт

След всички тези години на оцеляване в брак без любов, след безброй изневери и после, след всичките тези месеци на скръб по единственото човешко същество, което бе означавало нещо за него, Реми в един преломен следобед се бе влюбил. Стария бе почувствал това. Бе го забелязал и бе разбрал, точно както бе разбрал, че Реми бе направил компромис с разума и приоритетите си заради него. Имаше и нещо друго, смяташе Стария, имаше още един обрат в това емоционално влакче на ужасите. Чувствата на Реми към жената бяха сами по себе си достатъчно объркани, но към тях се бе прибавило и бебето, веднъж вече пощадено, но сега отново изложено на опасност. Стария само можеше да си представи противоречивите чувства на своето протеже, което бе изгубило своя син. Той не можеше обаче да си представи по-спорно стечение на обстоятелствата.

Облечена семпло в спортни бежови панталони и бежова копринена блуза, Лекси бе почистила добре лицето си, а косата й, още мокра от душа, беше събрана отзад на конска опашка. Имаше вид, сякаш се е подстригала за монахиня и се е отрекла от всичко плътско. Единствено очите й бяха в контраст с ведрата й външност — в тях се четеше изненада и трепетен смут, че го вижда пак. Когато се обърна, за да последва Стария до масата им, той успя да долови, че тя полага усилия да запази присъствие на духа. Беше точно толкова красива, колкото си я спомняше. Въздействието й върху него бе мигновено, точно така, както го бе изпитал, когато за пръв път я видя във „Фуке“. Може би, ако не бе толкова разтърсен от тази случайна среща, щеше да се запита защо Стария се извини, че трябва да отиде някъде, преди да заеме мястото си на масата.

Стария измънка нещо, което Реми не успя добре да чуе, и се отправи към тоалетните. Когато влезе вътре, извади мобилния си телефон. Притисна го към ухото си, но раздразнението му растеше. Нито му отговаряха, нито се включваше телефонен секретар. Той тихо изруга, пъхна телефона в джоба си и влезе в мъжката тоалетна. Застана пред огледалото и наплиска лицето си със студена вода. Вдигна поглед и се взря в отражението си. Беше по-скоро натъжен, отколкото ядосан. Привързаността му към Реми бе безпрекословна. Той извади мобилния телефон и пак се опита да избере номера. Пак никой не отговаряше, нито се включваше телефонният секретар. Той пое дълбоко въздух и си наложи да се върне в салона за хранене. Когато се приближи към масата, видя, че Реми има изненадан и объркан вид. Стария разбра, че обядът им нямаше да продължи дълго.

Реми вече беше започнал да изучава менюто. Вместо да си избира ястие, което да допадне на кулинарните му вкусове, той търсеше да си избере такова, което щеше да бъде приготвено за най-кратко време. Искаше само да приключи обяда си, преди жената и нейният спътник да са приключили техния. Искаше само да приключи обяда си със Стария, без да се случи нищо, което да разобличи лъжата му. Искаше само да се отърве от Стария, за да не изпусне жената за втори път през живота си.

— Аз ще си взема салата „Ница“ — каза Стария.

— И аз — каза Реми и се огледа за келнера.

За щастие келнерът се появи почти веднага и взе поръчката им. След като той се отдалечи, двамата мъже останаха няколко минути в мълчание. Мислите на Реми препускаха в главата му. Стария знаеше. Дали наистина знаеше? Ако знаеше, щеше да каже нещо. Все пак двамата се познаваха толкова добре от много време. След това обаче осъзна истинската реалност. Беше излъгал. Не друго, а гузната му съвест беше причината за вътрешното му разстройство. Не бе трябвало да се тревожи, помисли си той в изблик на облекчение, когато Стария го погледна, потупа го леко по ръката и се усмихна.

— Мисля, че наистина твърде много работя. Внезапно се почувствах изморен.

— Ти се напрягаш отвъд всякакви разумни граници — съгласи се Реми.

— Проблемът е там, че ми се налага бързо да се връщам пак в посолството.

— Не можеш ли просто да спреш да работиш за час или два?

Стария поклати глава.

— Невъзможно е.

Келнерът пристигна със салатите им и гарафа наливно вино. Странно, отново изпадна за миг в параноя Реми. Никой от тях дори не бе погледнал в менюто за напитки. Просто се бяха спрели на наливното червено вино на заведението.

Тя беше през две маси и Реми можеше да я наблюдава незабелязано. Той мълчаливо се укори. Така нямаше да стане. Вече знаеше това. И въпреки всичко не можеше да не изпита внезапна болка, когато я видя как се смее на нещо, което бе казал мъжът, с когото обядваше. Спомни си, че носеше златна брачна халка. Може би мъжът бе съпругът й. Нямаше значение. Нищо нямаше значение. Искаше я. Бе съвсем просто. В този свят на необясними крайности, той изпитваше едно нелогично желание да я има. От мястото, където седеше, Реми можеше да види, че двамата още чакаха да ги обслужат. Поуспокои се леко, докато се хранеше, съзнавайки, че Стария се храни спокойно. Нямаше причина да се тревожи. Реми беше сигурен, че Стария не подозира нищо. Той само беше оправдано преуморен и вероятно гладен. Реми единствено се надяваше, че това ще е достатъчен стимул обядът им да не се проточва.