Барбара Виктор - Игра на смърт

Тя го изгледа внимателно за миг, питайки се точно за какво е всичко това. Беше твърде странно. Сякаш преди това не я бе забелязал.

— Нищо не прекъсвате — отговори от свое име вместо нея Дерик.

— Благодаря все пак — повтори Реми, — но за съжаление ме чака цял куп неотворени писма, които трябва да прегледам. — Той се усмихна леко на Лекси. — Наистина е цяло чудо, че вие и бебето ви сте останали невредими.

Тя се готвеше да му отговори, но чу Дерик да пита:

— Предполагам, че нямате видеозапис на атентата, нали?

Лекси пребледня.

Реми запази спокойствие.

— Боя се, че не — отговори той, усещайки как внезапно в стомаха му се сви някакъв възел.

— Много лошо — каза Дерик, като сви рамене. — Но ще намеря някой запис, който е заснет така, че образите да не се наслагват по целия екран. Доста туристи с видеокамери е имало там. — Той пак сви рамене. — Все на някого ръцете не са му треперели.

Върху лицето на Лекси бе застинала усмивчица. Без всякакво съмнение, тя нямаше какво друго да добави.

Реми подаде ръка на Дерик.

— Е, приятен обяд — любезно му пожела той, след което се обърна към Лекси. — Пожелавам ви остатъкът от вашата почивка да премине без проблеми — добави игриво той в опит да демонстрира неангажираността си.

— Аз също — отвърна тя и го проследи с поглед как се обръща и си пробива път назад към масата си, за да плати сметката.

Кой имаше власт над него, запита се Лекси — над този мъж на име Стефан Уоткинс. Кой му готви вечеря, кой му купува вратовръзките? Стефан, повтори тя името му мълчаливо в ума си. Французин ли беше? Немец? Странно, че не можеше добре да определи акцента му. Стефан, замисли се тя, презимето Уоткинс е по-скоро английско. Не успя да си поеме дъх. Заповядайте, Стефан Уоткинс, помисли тя, оглозгайте кокалите, защото нищо друго не остана след тази малка случайна среща.

Болката беше попреминала и Андреас бе буден, с бистър ум и в състояние да приеме малко храна. След дълги разговори с Париж и Женева майка му и вуйчо му бяха решили, че Бригите и Андреас ще заминат за Монтрьо след два дни, както бе настоял Тоглин, като обаче Андреас ще пътува с влак, а Бригите със самолет. Вуйчо му, освен това, бе инструктирал сестра си в деня преди заминаването й за Швейцария да се прибере в апартамента си, за да може да отпътува оттам. Предпазливост, бе предупредил той, в комбинация със здравословна доза параноя. Двамата с Андреас трябваше да се разделят. През цялото време тя трябваше да не забравя, че вероятно ги следят. Междувременно Ханс Фелс, швейцарският лекар на Андреас, извършваше всички необходими приготовления за пристигането им в клиниката си.

Андреас прекарваше времето си в игра на карти с майка си. След бомбения атентат двамата следваха еднообразен дневен режим — игра на карти след вечеря, докато той се измореше, след което тя го придружаваше до спалнята и присядаше на леглото му, докато той не се унесеше в сън.

През една особено мрачна и влажна парижка вечер, дълго след като любезният лекар си бе тръгнал и уличните лампи като мънички жълти луни процеждаха светлината си през жалузите на прозореца на трапезарията, а картите за игра лежаха пръснати върху дъбовата маса, Бригите Тоглин Карим седеше облегната назад и внимателно се взираше в сина си. Дълги години тя бе мълчала и бе приемала решенията, които съпругът й и брат й вземаха. Сега Андреас бе на нейно разположение, сам, зависим от нея, както когато бе момче, и изплашен, както никога преди. Тя се взираше няколко минути в него, а неговият поглед бе сведен към сгънатите в скута му ръце. Беше прекрасен, слабичък като баща си, с хармонично тяло, с широки плещи и тънък кръст. Жълто-зелените му очи бяха резултат от смесицата на нейните кристално сини и черните като въглен очи на съпруга й, в тях още се четеше непокорство, което така често бе разярявало баща му. Тя го познаваше по-добре от всички други, как като ученик в Лондон бе замаскирал зад бунтарството си укривания срам, който изпитваше като мелез, син на саудитски шейх. Тогава, през осемдесетте години, арабите бяха тези, които бяха завладели града, превръщайки го в недостъпен за британците, те бяха съсипали хотелските стаи около Хайд Парк 3 3 В района на Хайд Парк се намират най-скъпите частни хотели в Лондон. — Б.пр. и за тях се носеха слухове, че готвели храната си върху псевдообюсонските килими, че се перчат с инкрустирани с диаманти ръчни часовници „Ролекс“ и примамват недодяланите английски провинциалистки в дискотеките, в залите за хазарт и в леглото. Дори когато се бяха преместили в Париж, Бригите си спомняше как в класа му, в който имаше много други синове на богаташи от европейски произход, на Андреас му се бе наложило да търпи арогантните и надути французи, както и суетните деца на чуждестранните дипломати с благороднически титли. Тя му бе единственият приятел, другар в игрите, обожаващ го спътник и ментор, дотогава, докато бе станал мъж и бе усвоил репертоара от магически думи, с които прелъстяваше красиви чужденки от всякакви националности. Беше го изгубила някъде по пътя към удовлетворяването на страстите му, прищевките на вуйчо му и негодуванието на баща му от всички, които оскверняваха суровата му вяра.