Барбара Виктор - Игра на смърт

— Ние случайно седяхме близо един до друг във „Фуке“ — обясни тя, преди да се спре да посрещне с очи открития поглед на Реми. Той беше още по-привлекателен, отколкото го помнеше.

— Добър ден! — наруши мълчанието Дерик и протегна ръка да се представи.

Реми остана съвършено спокоен.

— Казвам се Стефан Уоткинс — излъга непринудено той, влизайки в ролята на новата си самоличност от фалшивите си документи. След като приключи с представянето си, очите на Реми пак се загледаха в Лекси. — А вие? — усмихна се леко той.

Лекси пак се поколеба, преди да потисне смущението си.

— Александра Рейн — учтиво отговори тя.

— Приятно ми е — каза той и се обърна към Дерик. — Нямахме време официално да се запознаваме след взрива.

Дерик се усмихна.

— Сигурно е било ужасяващо. Аз всъщност бях в бюрото, когато това се случи.

Реми съобрази за миг.

— Разбира се — каза му той. — Вие сте от телевизията. Аз редовно ви гледам.

Дерик изглеждаше доволен, че физиономията му е толкова добре позната.

— А, вие ли сте единственият ми зрител — пошегува се той, след което стана сериозен. — Това наистина е цяло чудо. Когато научих, че Лекси е била там, направо загубих ума и дума!

Лекси, повтори в ума си името й Реми. Значи Дерик беше достатъчно близък с нея, за да използва умалително име.

— Действително е цяло чудо, че няма повече жертви — насочи вниманието си към бебето Реми. Мъжът най-малко не й беше съпруг. — Какво прелестно бебе — каза той, като се загледа в детето над ръба на носилката му. — Предполагам, че е момче — добави той, като леко докосна синята плетена шапчица. — Как се казва?

Това беше прекалено. Първата инстинктивна реакция на Лекси бе да го плесне по ръката, за да я отмести.

— Крисчън — отговори тя и се зае да развързва възела на шапчицата на бебето.

— Той наистина е прелестен — каза Реми, който и бездруго бе станал един прекрасен лицемер. — Колко е голям?

Смутена и с отмалели крака, тя почти бе повярвала, че молитвите й са били чути. Въпреки всякакъв разум, заблуда или намерение, ако този непознат просто продължеше да стеснява разговора до общи любезности, тя трябваше да запази присъствие на духа, макар че въпросът за възрастта на Крисчън я бе сепнал. За пръв път някой я питаше нещо конкретно за детето. Обърна се да погледне Реми в очите.

— На три месеца — отговори тя, — почти на четири.

Реми се възхити на спокойствието, което тя запази.

— Голямо преживяване за едно новородено дете.

Спорно беше дали Лекси щеше да остане незасегната от досадните закачки за Крисчън. Тя нямаше представа накъде ще тръгне този разговор и в този момент се питаше дали някой можеше да забележи как сърцето й бие под блузата.

— Голямо преживяване за всеки, бих казала — нехайно отвърна тя.

Последва кратко неловко мълчание, след което и Лекси, и Реми едновременно започнаха да говорят. Тя усети как страните й поруменяват.

— Вие също ли сте журналистка?

Дерик се готвеше да отговори вместо нея, когато Лекси се намеси в разговора.

— Аз съм тук в качеството си на туристка — каза тя безгрижно, — или поне бях такава, преди замалко да стана статистическа бройка.

Той не беше още свършил.

— Някъде наблизо ли сте отседнала?

Тя искаше да си тръгне, далече от въпросите и тази абсурдна размяна на закачки, в резултат на която двамата ставаха приятели по спешност, поради това, че споделяха обща преживяна травма.

— Да, само за няколко дни — учтиво отговори тя.

— В любимия ми хотел — каза Дерик и добави дружелюбно, в „Ле троа марониер“, тук, на улица „Рю Жакоб“.

— Добре го познавам — каза Реми, — аз живея само на няколко пресечки от там.

Лекси пребледня. Искаше й се да изтръгне езика на Дерик от устата му, въпреки че Ник винаги бе твърдял, че Ню Йорк и Париж са като селца, малки анклави, оградени от няколко пресечки, като поради тази причина бе невъзможно да не срещаш хора и те да не те срещат. Съдбата определено не бе на нейна страна.

— Боя се, че случилото се провали плановете ми за почивка — добави глупаво тя.

— Разбирам това — съгласи се Реми.

Лекси пак го погледна. Очите му бяха изумително сини, помисли си тя, но един здрав нощен сън щеше вероятно да му се отрази добре.

— При атентата сте получили наранявания — отбеляза тя.

— Така е — отвърна той, като си даваше сметка, че можеше да каже нещо по-забавно.

— Не искате ли да седнете при нас? — попита Дерик.

— Не, благодаря — бързо отговори Реми. — Не исках да ви прекъсвам обяда, но не можах да се стърпя да не дойда тук, когато видях, че сте вие.