Барбара Виктор - Игра на смърт

— Не е тайна — студено каза Лекси. — Просто бих предпочела сама да кажа на всички. Когато съм готова.

— Ами, съжалявам. Както и да е, те се вълнуват за теб и смятат, че това ще бъде… — той се поколеба.

Лекси изправи рамене, сякаш готова да посрещне юмручния удар. Ако посмееш да изречеш тази дума, каза си мислено тя, аз сигурно ще те блъсна и ще те съборя от пейката. Тя затаи дъх.

— Финал — каза Дерик. — В Ню Йорк смятаха, че това ще бъде като финал за всичките му поклонници.

Каза го. Тя се почувства замаяна и вбесена, но не даде израз на чувствата си. Беше й необходим, за да преодолее още едно препятствие — посолството.

— Ще си помисля — каза тя, като й бе ясно, че единственото нещо, за което щеше да си помисли, е как да запази спокойствие.

Двамата станаха и бавно пресякоха градинката в посока авеню „Габриел“, където американското посолство заемаше почти целия квартал между четири улици. Знамето беше вече свалено наполовина на пилона в знак на траур за американците, които бяха изгубили живота си във „Фуке“. Дерик беше уредил всичко, за да бъдат приети в резиденцията на посланика. От двете страни на улицата, пред каменната сграда, в която бяха настанени дипломатът и неговото семейство, имаше засадени на равни интервали кестени, а помежду им бяха разположени квадратни циментови блокове за защита срещу коли бомби. Дълга редица сини автобуси, превозващи жандармите, бяха паркирани край най-близкия до градинката тротоар, а въоръжени полицаи, с провесени на рамо автомати бяха застанали мирно от двете страни на алеята за коли, която водеше към резиденцията. Точно когато Лекси и Дерик се приближиха, трима от охраната с бронежилетки заобиколиха един малък бял фургон, който се опитваше да влезе в двора на къщата. Охранителите пъхнаха огледало, което движеха под превозното средство, за да претърсят отдолу пода на фургона за скрито оръжие или бомба. Лекси знаеше, че тези охранителни мерки не са в отговор на взрива във „Фуке“, те бяха въведени всъщност след Войната в залива от 1991 година, когато Америка достигна върха на своята непопулярност във Франция.

След като Дерик съобщи името си и подаде паспорта си за проверка, дадоха им знак да преминат през първия контролен пост, без да ги задържат. На охраната вече бе предадено, че Лекси и бебето й нямат документи за самоличност. След проверката тримата продължиха към сградата, където трябваше да преминат през детектор за метал. Една от жените от охраната помогна на Лекси да извади Крисчън от носилката, която бе пусната по лентата. Когато Лекси пренесе Крисчън през сензорното устройство, той се размърда в ръцете й. Загука и загъргори, видимо необезпокоен от всичко, което го заобикаляше. Очите му се спряха на Лекси, своя новооткрит отправен пункт на близост и защита. В отговор Лекси го целуна по бузата. Дерик премисляше случая, Лекси го следваше. Когато се качваха по късно по ред мраморни стъпала към официалната резиденция, тя си наложи да изглежда любезна.

— Всичко това е много мило от твоя страна — рече тя приветливо.

— То е нормално — отвърна той. — Аз искам да направя всичко възможно, за да ти помогна.

Тя беше нащрек и се застави да запази спокойствие.

— Знам това.

— Колкото повече мисля по случая, толкова по-силно се убеждавам, че интервюто ти с мен ще ти помогне да оставиш зад себе си всичко това и да можеш да продължиш напред в живота си.

В този момент тя разбра, че думите бяха безполезни. Дерик Лъндън щеше да направи всичко възможно, за да се хареса на централата в Ню Йорк, като направи предаването за живота и смъртта на Ник. С нея или без нея. Обстоятелството, че тя бе оцеляла при бомбения атентат в момента, в който се разпореждаше с прахта на Ник, и че имаше дете, за което твърдеше, че е родено едва няколко месеца преди смъртта на Ник, щеше да добави само драматизъм и патетика към материала. Улови се, че се пита дали няма да може да приключи всичко, ако просто го нокаутира. Вместо това обаче се усмихна с една от най-милите си усмивки.

— Ти вече ми помогна невероятно много, Дерик — каза в отговор Лекси. — След малко ще се срещнем с посланика. — Беше развълнувана. — Като си помисля само колко много време и бюрократични пречки ми спестяваш. — Осъзнавайки, че ръцете й треперят, тя беше признателна, че се налага да прегръща с тях Крисчън.

В мига, в който Лекси бе поканена в стаите, обитавани от семейството, и бе представена на посланик Ръдърфорд и съпругата му, тя определено почувства ясно, че е на чужда територия. Значи, това беше Америка. След почти две години, прекарани в чужбина, през които тя четеше за атмосферата в страната, сега се намираше сред хора, които за добро или за зло имаха власт над бъдещите им съдби, нейната и на Крисчън.