Барбара Виктор - Игра на смърт

— Колко време бяхте женени?

И тя пак можеше да излъже или просто да отбегне въпроса, но не го направи. Чу се как му казва истината с всички мъчителни подробности.

— Точно тридесет и шест часа — отвърна тя. — Достатъчно дълго, за да приключи животът му.

Обредът бил прост, продължи тя. Оженил ги в болничната стая на Ник капеланът на клиниката, а личният лекар на Ник станал единствен свидетел. Макар че и двамата не били религиозни, а и не искали голяма сватба дори при по-нормални обстоятелства. Минути след като ги обявили за съпрузи, пили кратка наздравица, след което капеланът и лекарят ги оставили сами. Подпрян на възглавниците си Ник бе прошепнал на Лекси, че венчавката им е била много по-интимна от това да тичат до Градския съвет през обедната почивка, както и че са я направили с повече вкус от това да си организират безвкусна забава в някой най-обикновен извънградски клуб. Това беше ясно. И двамата знаеха, че сватбата им не би могла да бъде по-интимна или по-смислена. Или по-болезнена.

— Съжалявате ли се за нещо? — попита Реми.

Тя помисли над въпроса.

— Аз от години исках да се омъжа… — Лекси сви рамене. — Дали съжалявам? Разбира се, че да — отговори тя. — Оженихме се не заради това, заради което трябваше. — Тя погледна Реми. — Дали съжалявам за смъртта на Ник? — Тя помълча. — Дълги месеци обсъждахме този въпрос и той беше съвършено непреклонен. — Тя пак се поколеба. — Направих каквото той поиска — завърши тя, като пропусна да спомене, че след като всичко бе свършило, тя бе изпитала чувство на облекчение.

— Голям кураж се е искало — каза Реми, като много добре разбираше, че му се иска наистина да повярва, че е било така.

— Предполагам — каза тя неопределено, като внезапно загуби желание да продължава разговора за Ник. До този момент тя бе избягвала да попита каквото и да е мъжа, макар че подозираше, че ако го направеше, той вероятно нямаше да е толкова общителен като нея.

— Вие имате ли семейство?

Тя привлече вниманието му, само за миг, и внезапно й се стори много уморен и много по-стар, отколкото тя предполагаше.

— Нито деца, нито домашни любимци, нито съпруги. — Той се усмихна, след което погледът му пак стана сериозен, когато си спомни за какъв се представяше. Личният му живот бил всъщност твърде скучен, за да го разискват, каза той, развод, а след това свобода, която му позволяваше да тича от самолета до летището и до хотела, да търси нещо, което от години е било изгубено — книга, нотен лист, предмет на изкуството, да намира съкровищата и да ги предлага на клиентите си, които бяха посветили живота си на колекционерството.

— Имам апартамент в Париж, но за съжаление не прекарвам достатъчно време там. Влизам и излизам и оставам само колкото да си прочета писмата и да сложа чисти дрехи в багажа си.

— За къде ще заминавате сега?

Двамата спряха и по-скоро той спря, а тя го последва. Тя леко се пообърна, без да се дръпне, чакайки да се случи нещо, без да знае какво. Настъпи кратко мълчание, през което той сякаш размисляше какво да направи. Можеше да я вземе в прегръдките си, да я целуне, да й каже как се е почувствал дори само няколко минутки в нейната компания и да й предложи просто да изчезнат, да избягат, и тримата, и да забравят кои са били, или за какви са се представяли, коя е била тя, преди да реши да седне на обяд във „Фуке“. А можеше също и да й зададе въпрос.

— Всъщност трябва да замина за Швейцария — каза той накрая и се усмихна. — Между нас сякаш има безкрай съвпадения, нали?

Той вдигна поглед към поруменялото й лице.

Въпреки всичко тя не побягна.

Двамата продължиха да се разхождат. Реми я улови под ръка и я насочи към редицата пусти пейки. Тя само разбираше, че нищо не я заплашва и че по някакъв начин, когато вървеше редом с него и усещаше натиска на ръката му върху своята, бе се почувствала изненадващо добре.

— Бихте ли искали да поседнем за малко?

Тя прецени въпроса му и от една страна, и от друга, като обмисляше вариантите, ако приемеше, и пак чу в ума си гласа на Сорша: „Този мъж ти предлага да седнете на пейката, не те кара да му станеш поръчител за ипотеката…“.

Двамата седнаха, тя продължи да държи Крисчън сгушен в нея в носилката си.

— А какво ще правите сега? — попита я той.

Тя обмисли въпроса му. Погледна го бегло и си помисли, че ако той беше неин, щеше да го накара да се обръсне.

— Ще продължа да живея живота си, предполагам — просто каза тя и за пръв път се замисли по въпроса. — Домът ми е в Ню Йорк, макар и да не съм била там повече от две години. Мисля, че истината е, че вече не знам къде е моят дом.