Барбара Виктор - Игра на смърт

— Нямала си избор — само каза тя. — Така е било писано да стане.

В очите на Лекси имаше сянка от болка, когато каза:

— Клетият Ник. Ако беше жив, щеше да ме накара да го върна. А сега се чувствам виновна, че изпитвам облекчение, че него го няма. Така че, ако изгубя Крисчън, вероятно ще го заслужавам за това, че съм такава калпава съпруга.

Решението да остави настрани темата за Ник и неговата безвременна смърт вече не бе въпрос на избор.

— Ти нямаше време да бъдеш калпава съпруга — каза Сорша, докато люлееше Крисчън в ръцете си. — Ако трябва да си нещо, ти си калпава вдовица.

Настанила се върху възглавничките на канапето, Лекси видимо бе изтощена, почти разплакана и се вкопчваше в нещо, което нито тя, нито майка й можеха да променят — грешките на миналото.

— Какво искаш да кажеш?

— Лекси, твоята брачна церемония бе извършена на смъртен одър — нежно започна Сорша. — Ти вече беше в траур, когато се омъжи за него. За теб вдовството би трябвало да е нещо ненужно.

Лекси тъжно се усмихна. Разбира се, както винаги, Сорша бе права.

Четиринадесет часа след като бяха свързани за цяла вечност — „докато смъртта ни раздели“ — думите, които не се изплъзнаха от устата на никой от тях, Ник бе твърде слаб, за да обърне глава или да се усмихне. Два часа по-късно той загуби ориентация за времето, мястото и хората. Невроложкият термин беше „троен синдром“, което на прост език означаваше пълно и необратимо отсъствие на надежда. Още два часа по-късно, когато изпадна в последна кома, Ник дишаше с честота дванадесет пъти в минута, а сърцето му биеше с предопределен и персонализиран ритъм и с налягане, което точно се свързваше с последния му познат ритъм, преди да влезе в крайната фаза на болестта си. А Лекси дишаше успоредно с него и не пропускаше нито един удар, сякаш по някакъв начин можеше да поеме функциите на машината. Времето бе настъпило Лекси да уважи тяхното споразумение, да намери компенсация за обещанието, което бе станало причина за тяхната внезапна сватба в болницата. Като негова съпруга и изпълняваща ролята на негова помощница, тя беше единственият човек, който правно бе в състояние да вземе окончателното решение. Ала въпреки всичко, което бе научила през седмиците и месеците на разговорите им, — а колко пъти бяха обсъждали подробностите, — ако й се наложеше да използва една дума, с която да опише най-добре как се чувства, това би било думата „палач“. Единственото нещо, което я възпираше да не изгуби разсъдъка си, беше да си спомня как Ник застъпва довода с обичайната си безупречна логика, че тя не трябва да забравя, че е необходимо да бъде силна и за двама им.

Шест часа и четиридесет минути след като Лекси бе дала разрешение да изключат респиратора и захранващите проводи, Ник бе започнал да диша самостоятелно. Но споразумението не бе такова. Не се предполагаше, че Ник ще се бори за живота си с временни отсрочки някъде сред техническите подробности на терминологията в медицинския речник. Наскоро след това тя разреши по-драстични мерки.

Когато иглата бе въведена в абоката, Лекси отвърна глава, четиридесет милиграма морфинов сулфат, колко пъти лекарят й бе обяснявал всичко до последния ужасен детайл? Както се предполагаше, дишането на Ник се забави, чертите на лицето му омекнаха и познатият израз на болка изчезна. След още няколко минути дишането му излезе от ритъм, докато накрая спря.

Никълъс Блейк почина кротко в боядисаната в синьо и бяло болнична стая в Монтрьо, в Швейцария. Сандъчета за цветя, отрупани с гладиоли, бяха наредени в редица по прозорците, които гледаха към старинната, облицована с калдъръм улица. Този пролетен следобед времето бе облачно и лека мъгла скриваше планината Монблан в далечината, а булото на изпаренията висеше над сивите води на Женевското езеро. Ежегодният джазов фестивал се бе открил предишната седмица и звуците на „Дай си лапата“ на Дейв Брубек можеха да се чуят как се носят откъм казиното в центъра на града.

Гласът на Лекси прозвуча глухо.

— Предполагам, че за теб различно, нали? В края на краищата ти въздигна вдовството почти във вид на изкуство.

Сорша сви рамене.

— Ние всички си имаме своите силни и слаби страни, предполагам. Баща ти би казал, че аз съм била калпава съпруга.

— В момента не ми се налага да живея с халюцинациите на спомените — заяви Лекси.

— Може и да не ти се вярва, Лекси, но и с мен е така — тъжно отговори Сорша.