Барбара Виктор - Игра на смърт

Не беше необходимо да се изтъкват основните различия между двете, както и силната им страна като добри съпруги или вдовици. Колкото и опитни да смятаха, че са, за да се справят с жестоката реалност на живота, единият от въпросните покойни съпрузи бе също и баща на Лекси, а не бе тайна и че Себастиян бе пращал Сорша по дяволите и обратно в продължение на няколко десетилетия. Какъв смисъл имаше да обременява майка си, като й напомня колко объркан бе животът й, заради липсата на баща, докато растеше? Истината беше, че макар и Сорша да не бе давала възможност на Себастиян да се почувства жив, докато живееше, тя превърна в смисъл на живота си това да го съхрани жив, дълго след като той бе мъртъв.

— Твоят проблем беше, че се държа твърде добре с Ник за сметка на собственото си щастие.

— Мамо, аз не съм дете, нито съм наивна. Избрах Ник с всичките му недостатъци.

— Недостатъци ли? Ти винаги му позволяваше да се върне при теб, когато ти бе изневерявал, позволяваше му да диктува условията на връзката ви — никакви деца, никакъв брак.

— Изборът си беше мой. Той никога не ме е заставял да правя нищо.

Сорша вдигна ръка.

— Зная, зная, той не е виновен. Но ти изтърпя всичко заради него и когато той накрая реши да се ожени за теб, това беше, нека си признаем, един егоистичен жест от негова страна.

Лекси вдигна поглед.

— Много странно е да твърдиш това. — Тя поклати глава. — Аз сложих край на живота му. Нима си забравила?

— Приключвам с пледоарията си пред съда — остро отговори Сорша. — Виж, аз не отричам факта, че ти си поела риск, когато си си тръгнала с това бебе. — Сорша смени темата с по-практични въпроси. — Твърдя само, че при тези обстоятелства интуицията ти е била правилна.

— Правилна или неправилна — отвърна Лекси, — нашите проблеми съвсем не са свършили. Всъщност, те са още в началото си. Сега идва тежкият момент, как да го изведа от Франция, без да имам правни проблеми.

— Очевидно ние не можем да останем тук за неопределено време, както и не можем да се установим за постоянно в Монтрьо, макар че да се влезе в Швейцария с кола е много по-лесно, отколкото да се опитва човек да мине през едно американско летище без съответните документи. Човек дори едно куче не може да прекара там. — Тя погледна към Крисчън и за миг логиката изчезна и се смени с въпроса, който разкри степента на страданието й. — Няма ли някой, който да може да ни помогне?

Лекси придоби замислен вид.

— Има нещо, което трябва да знаеш — каза накрая тя. — Има един човек — продължи тя и се поколеба. — Той седеше до мен във „Фуке“, когато бомбата се взриви. В началото бях сигурна, че е видял как атентаторката ми подава бебето…

Тя продължи, като разказа за онзи момент, когато Реми я беше намерил непосредствено след взрива и я бе попитал дали е познавала атентаторката, а после, когато се бе сблъскал с нея на обяд, дори не бе намекнал за това, за което тя смяташе, че е видял. Същият следобед двамата се разходили край хотела, но той пак не повдигнал въпроса. Като отметна няколко кичура коса от челото си, тя погледна към Сорша, която изглеждаше изненадана.

— Не знам как да го разбирам.

— Кой е той?

Лекси въздъхна.

— Бил търговец на редки книги и произведения на изкуството, купува и продава също така и редки партитури, така каза. Имал апартамент в Париж. — Тя кръстоса крака и се изправи на стола си, като погледна към Сорша. — Има и друго.

Сорша беше нащрек.

— Какво?

Загубила ориентация, изпълнена със съмнения и леко объркана, Лекси потисна желанието си да се разсмее на висок глас. Винаги бе смятала, че самообладанието е най-ценното й качество. За свое удивление тя внезапно осъзна, че беше в основата си едно момиче от средната класа, което се бе озовало на непознат емоционален терен. През целия си живот никога не беше стигала толкова далече. Чувствата й към онзи непознат надделяваха над чувството й за ред и благоприличие.

Тя започна бавно.

— Никога не съм изпитвала такова чисто физическо привличане към никого — призна тя. — Стана внезапно и ме плаши до смърт, а съм и шокирана и не знам какво да правя, защото изпитвам чувството, че целият ми живот се заплита и излиза от контрол.

Челото на Сорша се набръчка. Нормално дъщеря й криеше чувствата си в себе си, което само утежняваше проблема. Тя не беше човек, с когото можеше да се обсъжда любовта от пръв поглед или мигновеното сексуално привличане, така, както ги бе преживяла с покойния си съпруг, но все пак се пазеше да прави обобщения. Обикновено бе ексцентрична и непочтителна, но внезапно стана неоригинална, когато попита: