Барбара Виктор - Игра на смърт

Когато за пръв път двамата с Реми се срещнаха, между тях веднага възникна дълбока симпатия, която продължи да се развива, докато момчето растеше. Стария и жена му, за съжаление, бяха бездетни, докато родителите на Реми не само обичаха силно своя син, но и често го оставяха сам да си блъска главата. Стария се превърна в негов втори баща, единствената личност, която го обграждаше с безусловна обич и го учеше, че хуморът е толкова решаващ, колкото и интелектът, а безразличието — по-ефикасно от омразата. Съзнателно или не, Стария възпита у момчето онези отличителни черти, които се превърнаха в инстинкти, не толкова в умения.

Никой не остана изненадан, когато Стария подготви Реми за работа в службата. И като образ на баща, и като наставник, и като шеф Стария беше премерен в привързаността към протежето си. Те винаги бяха успявали да функционират на две различни нива — лично и професионално. И това беше единствената мисъл, която го успокояваше точно в този момент.

Когато в края на деня телефонът иззвъня, Дерик беше сам в бюрото.

Звънеше му жена, която говореше английски с акцент и която обясни, че била независима филмова документалистка, която се интересувала да закупи запис от атентата във „Фуке“. Била видяла обявата във вестника и се питала дали някой не е предложил аматьорски филм. Дерик реагира уклончиво. Жената беше изключително учтива и внимателна, когато се заинтересува, дали ако при него попаднат кадри от атентата, би преценил, че може да й продаде част от тях или всички, дори ако вече са били излъчени по Ай Ти Ен?

Специалните права не били проблем. Тя разполагала със средства да плати прилична цена.

Той помисли върху молбата й няколко мига, преди да й даде отговор. Каза й да намине в бюрото му, където да обсъдят нещата, макар че добави, че ще трябва най-напред да се консултира с централата в Ню Йорк. Жената каза, че може да дойде при него до един час. Това можеше да е човекът. А можеше и да не е. Той предупреди Стария, който изпрати Антон в бюрото.

Тя не каза на никого къде отива. Когато Андреас я попита, увери го, че има да свърши бързо няколко поръчки и ще се върне достатъчно рано, за да отиде до апартамента си, преди да отпътува за летището и да хване полета си до Швейцария.

Бързо взе вана и когато се изправи пред огледалото, реши да не скрива кръговете под очите си и да не си слага руж или червило. Искаше да създаде впечатлението, че е една изтормозена професионалистка, изцяло погълната от задачата да събере необходимите компоненти, за да направи документалния си филм. В апартамента на лекаря държеше ограничен брой дрехи и си избра една смачкана блуза и същото костюмче, които носеше, когато пристигна тук преди три дни.

Облече се, среса косата си назад, прибра я в стегнат кок на тила и отново се видя в огледалото. Когато излизаше от апартамента, погледна ръчния си часовник. Разполагаше с два часа да приключи сделката и да вземе багажа си от своя апартамент, преди да отпътува за летището. Договорено беше лекарят да заведе Андреас на влака.

На ъгъла на улицата тя спря пред банкомата и изтегли максималната разрешена сума от две хиляди евро. Бързо се отправи към стоянката на такситата, качи се в първата кола от колоната и даде на шофьора адреса на бюрото на Ай Ти Ен на улица „Рю дьо Понтьо“. Петнадесет минути по-късно слезе от таксито и влезе в сградата.

Беше точно осем часът вечерта.

Вратата зад нея се затвори и отвори и тя чу стъпките, които се приближаваха откъм другия край на мраморното фоайе. Тя се обърна, като си позволи за кратко да погледне към журналиста, преди той да се приближи и да се представи. Бригите се усмихна неуверено. Не беше необходимо да изглежда прекалено обаятелна. Беше тук да сключи сделка и от опита, който имаше, тези хора бяха всичките пълна измет.

— Казвам се Дерик Ландън — бодро се представи мъжът.

Бригите се ръкува с него.

— Сабине Реслер — каза тя, беше си измислила това име в таксито на път за насам. — Благодаря ви, че приехте да се срещнете с мен така бързо.

— Естествено — отговори Дерик, като я поведе към бюрото. — Само ми дайте една минутка — добави той и й посочи стола. — Искате ли кафе?

Защо не, реши тя. Цялото й тяло я болеше.

— С удоволствие — отвърна тя, а гласът й прозвуча леко по-приветливо.

След не повече от пет минути Дерик пак се появи с кафето и диска в ръка.

— Преди да ви покажа с какво разполагам — любезно рече той, — бихте ли ми разказали нещо за вашия проект?