Барбара Виктор - Игра на смърт

— Трябва да му се сменят пелените и да се нахрани — каза Реми, като й подаде детето.

Имоджин взе Крисчън от Реми.

— Аз нямам никакви бебешки дрешки.

— В кухнята — бързо каза той. — Лекси ги донесе от Париж.

— Остави ни насаме — отсечено каза Стария. Той мина покрай Реми и се отправи към всекидневната. Реми го последва.

— Седни — нареди му той.

— Мога да слушам и прав — реагира Реми.

— Както желаеш. — Гласът му беше леден. — Ти получи това, което искаше, без моята благословия, точно както ми бе обещал. — Той помълча. — Или както ме бе заплашил.

— Премини по същество.

— Ти провали легендата си. Действаше по своя инициатива и направи така, че те сега са нащрек, и всичко това, защото се увлече в емоциите си.

— Може да съм си провалил легендата, но Тоглин не знае кой ме е изпратил.

— Няма да водим полемика. Ти не изпълни заповедите. Приоритетът не беше нито детето, нито жената. Трябват ни Али Карим, Тоглин и сестра му и ти знаеше това от самото начало.

— Чудесно — спокойно каза Реми. — Аз излизам от играта.

— Съвсем не — реагира Стария с лека усмивчица. — Само че сега, до края на операцията ще получаваш заповеди от човек от американското разузнаване, който работи с нас.

Реми изглеждаше изненадан.

— Не знаех, че това е съвместна операция.

— Не е.

— Журналистът — кратко каза Реми.

— Журналистът — студено отвърна Стария. — Той поема контрола над всичко, когато заемем позиции около джамията в Париж.

Реми кимна, преди да си поеме дъх.

— Чудесно, ще получавам заповеди от него, но сега нямам време за това. Можеш да ме информираш подробно за всичко по-късно, когато сме в Париж. В момента трябва да отида в Женева. Лекси е при семейство Симоне и дори не знае, че детето е в безопасност.

Стария се изправи и пристъпи към Реми. За миг той го изгледа втренчено с нескрита антипатия.

— Айвън току-що се обади. Той е вече там и до този момент твоята приятелка не се е появила — каза той, като погледна бегло часовника си. — След около четиридесет и пет минути Серена ще кацне на „Шарл дьо Гол“. Тя ще отиде направо в джамията.

Реми беше твърде притеснен, за да настоява за подробности от Стария.

— Не искам те да остават тук — каза той, имайки предвид Имоджин и бебето. — Твърде опасно е.

Стария отговори язвително.

— За детето ти носиш отговорност.

Той се замисли над тази дилема, над ситуацията, която го бе тормозила, откакто напусна вилата на Тоглин. Точно в този момент се появи Имоджин, която носеше бебето и шишето с мляко. Детето се бе умирило. Реми взе от нея детето и шишето. Той влезе във всекидневната, седна и се залови да храни Крисчън. Стария и Имоджин го наблюдаваха слисани. Никой от тях не коментира.

Докато хранеше сгушеното в ръцете му бебе, Реми състави стратегията си.

— Най-безопасното място за него е в Париж. — Той вдигна поглед. — В моя апартамент. Майката на Лекси може да ни посрещне там.

Не му убягна от вниманието, че търси детегледачка на бебето, за да може да залови банда международни терористи, също така, както би постъпил и ако искаше да гледа вечерта филм в някое кино в предградията. Тази мисъл леко го развесели. На Стария обаче не му беше никак весело.

Реми се обърна към Имоджин:

— Обади се в нашето посолство в Берн и ми намери номера на хотел „Меридиен“ в Париж.

Имоджин веднага стана. Когато вдигна слушалката, тя забеляза оставената от Лекси бележка. Погледна я, докато разговаряше с техните хора в посолството и си записваше на отделно листче номера на телефона на хотела. Върна се при Реми и протегна ръце, за да вземе бебето. Реми вече се бе изправил на крака. Той й подаде заситения и сънлив Крисчън, взе листчето и набра от мобилния си телефон номера. Докато чакаше да го свържат със стаята на Сорша Рейн, той си даде сметка, че тя няма никаква причина изобщо да му вярва. И все пак можеше да опита. Когато Сорша се обади, той си наложи да запази спокойствие.

— Бебето е в безопасност. То е тук, при мен, във вилата на дъщеря ви в Монтрьо.

Тя бързо реагира:

— Къде е дъщеря ми?

— На път за Женева — внимателно обясни той. — Тя не знае, че бебето е в безопасност.

Независимо дали му вярваше или не, инстинктът й бе безпогрешен.

— Няма да си давам труд да ви питам защо пътува за Женева — сухо каза Сорша, преди да пристъпи към непосредствената ситуация. — Какво искате от мен?

— Ако тя случайно ви се обади, да й кажете за бебето. Помолете я да ми се обади, а ако не иска, предайте й, че съм на път за Женева. Опитайте се да я спрете да не ходи в къщата на семейство Симоне, ако още не го е направила. Кажете й да ме изчака в „Грап д’Ор“, кафенето край езерото.