Барбара Виктор - Игра на смърт

Бащата на Петер и Бригите, Франсоа Тоглин, бе изпълнявал ролята на личен банкер на Хитлер в Швейцария, а впоследствие и на Гьоринг, Гьобелс и останалите от бандата, като получаваше откраднати предмети на изкуството през годините на Третия райх. Старият Тоглин знаеше, че Гьоринг, титулуваният познавач, смята кубистите и абстракционистите за дегенерати. Системата му беше проста. Тоглин наемаше свой близък приятел, който бе и многоуважаван германски търговец на картини на име Хаберщок, чието единствено задължение беше да намира и конфискува картини на Рембранд и Брьогел, двама от специалните любимци на Гьоринг. В замяна Гьоринг даваше на Хаберщок творби на Дали, Пикасо, Брак и Матис. До смъртта си Франсоа Тоглин бе натрупал значителна колекция и, естествено, я завеща на сина и дъщеря си. В контраст с доста ограничените консервативни вкусове на нацистките лидери, както старият, така и младият Тоглин, а също и Бригите, ценяха модернистите и бяха съхранили творбите им като инвестиция, като изчакваха да се появи глад за тях на пазара, преди да ги продадат.

Бригите се опита отчаяно да се овладее достатъчно дълго, за да опише подробностите за смъртта на Андреас. Когато тя започна да говори, Петер тихо стана и като я остави да седи на кожената кушетка, отиде към бюрото си. Той седна там, наведе глава, вплел пръстите на ръцете си върху плота. Слушаше.

— Хирургическата намеса мина добре — започна опечалената майка. — Необходими бяха само петнадесет минути и байпасът бе поставен. — Тя спря, за да избърше очите си. — Мисля, че му викат „Hickman — катетър“. — Тя навлезе в най-дребни подробности и описа хронологията на трагичните събития, като някак си осъзна, че докато говореше, ситуацията й се струва по-реална. — Докато той още беше в реанимационната, лекарят излезе да ми каже, че всичко е минало добре. Андреас беше още под въздействието на упойката. — Тя се размърда на кушетката. — Аз чаках в неговата стая. — Тя потисна риданието си. — Когато излезе от реанимацията, още беше замаян, но ме видя и ми стисна ръката. — Тя си пое дъх. — Седнах при него. Останах до леглото му, докато секретарката не ми предаде, че доктор Фелс иска да ме види в кабинета си.

Тя започна да плаче тихо и няколко секунди не бе в състояние да продължи.

Петер не помръдна, не вдигна поглед, не произнесе нито дума.

— Изчаках доктор Фелс в кабинета му, докато дойде — най-сетне успя да продължи тя. — Преди да бе ми казал каквото и да е, секретарката се втурна в кабинета и му каза, че е възникнал спешен случай. — Тя преглътна веднъж и сякаш не можеше да диша. — Не ми мина и през ума, че това може да е Андреас. — Тя спря и зарови лице в ръцете си, като се разрида. Трябваха й още няколко минути, преди да може да продължи.

Петер стана и се разходи до далечния край на стаята. Той се взря упорито в стъклената стена, ръцете му бяха кръстосани на гърба. Изчака. Всяка демонстрация на емоции го караше да се чувства неудобно.

— Всичко стана толкова бързо. От всички посоки тичаха хора, носеха някакви прибори с тръбички. Аз бях сама. — Тя пак спря, за да се овладее. — Господи! — Смазана от скръбта, тя се затресе.

Погледна към брат си, който бе застанал с гръб към нея. Успя да се овладее и когато пак заговори, гласът й бе само малко по-висок от шепот. — Изтичах в коридора. Тогава разбрах, че е Андреас. — Тя се разтрепери. — Просто разбрах.

Нямаше причина повече да потиска мъката си. Беше описала смъртта и с това бе приключила. Свлече се на възглавничките на кушетката и тихо заплака, като спираше, само за да си поеме дъх и да избърше очите си, или да подсуши носа си.

До този момент Петер не бе казал нищо. Той, изглежда, искаше да асимилира неоспоримия факт на смъртта, в която по негова преценка нямаше логика. На Андреас му бе писано да умре доста отдавна от продължителната болест, която бе завладяла тялото и кръвта му. Петер и останалите членове на семейството, обаче, не искаха да приемат това и грижливо бяха планирали осигуряването на най-добрата възможност за него да се пребори с рака, който, оставен без грижи, щеше да го съсипе напълно. Не, обаче, и смърт по такъв начин. Не и това несвързано с болестта усложнение, което се случваше статистически при такъв малък брой случаи и при тази рутинна хирургическа намеса. Не беше емболия, която да повали племенника му без предупреждение. Беше нещо прекалено банално. Такива неща не можеха да се случат на него и на неговото семейство. Той се върна при бюрото си и седна. Беше бледен. Погледна към сестра си и изчака плачът й да стихне, преди да заговори.