Барбара Виктор - Игра на смърт

— А ако тя не ми се обади и ако аз не успея да се свържа?

— Планът остава същият — бързо отговори Реми. — Аз съм инструктирал моите хора да отнесат бебето в апартамента ми в Париж. — Той й даде адреса. — Те трябва да пристигнат там след около четири часа. Искам да освободите вашия хотел и да вземете такси до моя апартамент. — Той й продиктува шифъра за входа на сградата и на етажа. Даде й и номера на мобилния си телефон, а също и този на Имоджин.

— Ако случайно пристигнете преди тях, просто изчакайте пред моята врата. Разбрахте ли?

Кой знае защо гласът й прозвуча почти развеселено.

— Не, естествено, че не разбирам — каза тя. — Но защо е необходимо това? Аз не разбирам нищо от момента, в който двама сладки млади хора ми притиснаха парцал, напоен с етер, в лицето. От този момент нататък, заповедите отдавате вие. Що се отнася до мен, нищо не се е променило и по тази причина съм в хотел „Меридиен“ в Париж с едно кученце и се питам какво правя тук.

Той не можа да сдържи усмивката си. Крушата не падаше по-далече от дървото.

— Да вървим — каза той, след като приключи разговора.

— Като се вземе предвид колко е часът, единственият начин да се пристигне в Париж, е с кола — обърна се към Имоджин Стария. — Готова ли си да шофираш?

— Разбира се — отговори тя.

— Ще отидеш право в моя апартамент — обясни Реми. — Сорша Рейн би трябвало да е там, когато ти пристигнеш. В това време аз ще пътувам към семейство Симоне. Ако намеря Лекси, ще я докарам обратно с мен. Ако не, пак ще съм в Париж преди утре сутрин.

Чувстваше се като човек, понесен от течението. Взе бебето от Имоджин и й поръча да не забрави да вземе изкуственото мляко и пеленките. Когато тя се върна от спалнята с голяма чанта, на лицето й беше изписано странно изражение.

— Ето — каза тя, като му подаде късче хартия, докато поемаше бебето от него. — Тя е оставила бележка.

Реми взе бележката. Съвършено безмълвен, той я прочете и препрочете, след което отново я прочете за трети път. Би я прочел дори още веднъж, ако Стария не бе настоял да побързат и да се махат от вилата.

— Налага се да тръгваме — каза Стария.

Реми ги последва, заключи вратата и тръгна към колата си. Имаше си вече нови тайни, помисли си той, като се настани на седалката на шофьора, тайни, които никой на света не можеше да го убеди да разкрие. Мисълта за нея смекчаваше болката на наранената му душа. Ако нещо й се случеше, не знаеше дали ще може да преживее още една такава загуба.

Петер Тоглин имаше бронзовокафяв загар и блестящо бели зъби, а бялата му коса, която някога бе била руса, беше на обезцветени от слънцето по-светли ивици. От него се носеше аромат на прекрасна пудра и скъп одеколон, той излъчваше и непринудеността, която заможните и разглезени хора притежават.

Бригите беше сама с брат си. Лекарят я беше придружил до къщата, но бе останал по-малко от десетина минути, достатъчно дълго, за да се увери, че Петер е там, за да посрещне сестра си, да съобщи вестта и да обясни с медицински термини как една такава катастрофа е могла да се случи. Петер беше потресен, но запази спокойствие.

Брат и сестра седяха в библиотеката — просторна стая с дъбова ламперия и рафтове, пълни с редки книги. На една от страните имаше сбирка от абстрактни и кубистични платна, създадени от художници като Брак, Дали, Матис и Пикасо. На друга от страните, окачени на невидими риболовни влакна на корнизите, които опасваха тавана, висяха няколко картини на Моне, една на Мане, една на Фрагонар, две на Касат и една на Дали.

Наскоро монтираната стена, която заемаше едната страна на стаята, беше от бронирано срещу куршуми стъкло и в нея бяха разположени сензори, свързани към сложна алармена система, инсталирана в цялата вила. Сигнализацията не само подаваше сигнал до местната охранителна служба, но беше и внимателно настроена и нагласена да привлича вниманието на кучетата. Ако в къщата се вмъкнеше крадец или дори само бъдеше направен опит за проникване с взлом, още преди пристигането на охраната, колибката на животните автоматично се отваряше, за да излязат доберманите на воля. Имаше и други картини на пода, подпрени на перваза край стената, всяка една образец на някои от най-изтъкнатите френски импресионисти от деветнадесети век. Имаше и картини, поставени на стативи, разположени на различни места из стаята, а имаше и такива, които произволно бяха сложени върху няколко стола. Голяма маса, инкрустирана с полускъпоценни камъни, бе поставена в центъра на стаята, а върху нея лежаха дебели албуми с графики и сбирка нацистки сувенири.