Барбара Виктор - Игра на смърт

Реми забеляза, че тя преценява всички за и против, ако наруши спокойствието на Тоглин в момент като този. Предвид предполагаемата причина за срещата им, най-прекрасната част беше тази, че Реми изобщо не го бе грижа нито за картината, нито за скулптурата. Той достатъчно дълго бе изучавал досието на Тоглин, за да познава психологическите нюанси на характера му. Тоглин беше майстор на разделянето на живота си на категории. Скръбта по племенника нямаше нищо общо с това да получи каквото иска, а той искаше картината на Тисо по причини, които надхвърляха деловата му прозорливост. Това беше първият момент след избухването на бомбата във „Фуке“, когато Реми чувстваше, че взема връх. Необходимо му беше само да преброи участниците. Колко хора обитаваха вилата и колко се навъртаха из района на градината. Ако имаше голям късмет, можеше да се измъкне безнаказано. Направи преглед на всичко, което вече му бе известно. Пистолетът му беше в колата. Колата беше заключена. Ключовете се намираха в десния джоб на сакото му. Ръцете му бяха свободни. Не носеше нищо. Небето беше ясно. Не валеше. Анализира действията, които възнамеряваше да предприеме, ако му се откриеше и най-малка възможност. Спомни си какво му бе казал Стария. На Имоджин и Антон им беше известно, че само двама души обитаваха вилата — Енрике и бавачката. Освен това, естествено, и кучетата.

Роси бръкна в джоба си и извади портативна радиостанция. Когато я включи, чу се пукот и един глас се обади на немски. Каза само една дума. Ja? Да? Роси отговори бързо на немски.

— Шефът може ли да се обади?

Гласът от другия край не говореше ясно, но Реми чу най-важното, нещо за сестра му. Значи Тоглин беше там с Бригите.

— Виж какво можеш да направиш — нареди Роси. — Помоли го да ми се обади на мобилния телефон. Аз съм с клиента.

Няколко минути двамата останаха в мълчание. Роси барабанеше с пръсти по стъкления плот и се взираше някъде зад Реми, с фиксиран върху голата стена зад него поглед. Реми седеше със скръстени на масата ръце. В ума си той броеше от сто надолу. Когато стигна до четиридесет и три, мобилният телефон на Роси иззвъня. Разговорът отново бе на немски, макар че тя рядко произнасяше по някоя дума — да, не и понякога разбирам .

След като затвори телефона, тя започна да говори механично, несъмнено повтаряйки точно онова, което Тоглин й бе поръчал да каже.

— Вие разполагате с нашата оферта за картината на Тисо — каза тя. — Видяхте скулптурата на Бранкузи и ние имаме готовност да обявим цена. Сделката не се променя. Както ви казах, аз няма да взема никаква комисионна.

— Да, помня. Това е много великодушно. — Той внимателно я наблюдаваше.

— Пазарната цена на скулптурата на Бранкузи е около шестстотин хиляди долара. — Устните й нервно се местеха.

— Това е най-високата пазарна цена — любезно каза Реми.

— Да кажем тогава петстотин хиляди.

— Да кажем четиристотин хиляди и ще имаме сделка.

— При едно условие — отговори Роси. — Сключваме сделката тази вечер, а това означава картината на Тисо да бъде доставена тук и да си разменим чековете. Ако сте съгласен, готови сме да продадем скулптурата на Бранкузи за десет процента под пазарната й стойност, като я фиксираме на четиристотин хиляди долара.

Без да отговаря Реми извади своя мобилен телефон и набра номера на Стария.

— В момента гледам скулптурата на Бранкузи — започна той, — и ми се струва, че е това, което търсите. В състояние ли сте да вземете решение, без да сте я видели?

Стария разбра.

— Имоджин е на път за вилата на жената, а Серена се свърза с нас от Джида. Погребението е утре сутрин в Париж.

Реми кимна окуражително към Роси, която напрегнато го наблюдаваше. Той повтори цифрите на двете покупки, като добави, че те ще са валидни, само ако сделката бъде приключена тази вечер. После пак замълча, докато Стария говореше.

— Някъде преди десет минути Антон ми съобщи, че товарят куфарите в един мерцедес в задния двор на вилата. Това се пада откъм страната на езерото.

— Чудесно — каза Реми и продължи разговора, усещайки, че Стария има да му казва и друго. — Бих предпочел директно да ви доставя скулптурата на Бранкузи още тази вечер. — Той се поспря. — Ами, значи, въпросът е уреден. — Ще дойда там преди полунощ. — Той затвори телефона и се усмихна. — Marche conclude , сделката е приключена — рече той на френски. — Done deal , споразумяхме се, както говорят в Америка.

Роси изглеждаше поуспокоена. Тя стана.